Усетих пръстите на братовчедка ми по кожата ми, толкова леки, сякаш не можеха да повярват какво има под тях. Издърпах дрехите си обратно и пак се обърнах с лице към нея.
— И тя се погрижи да не забравя, че ти си й казала.
Лицето на Бриджид изглеждаше поразено, а устните й се отваряха като на измъкната от водата риба.
— Не след дълго Райън изчезна. Така и не откриха тялото му. А майка му винаги ме гледа по един и същи начин, сякаш вината е моя.
Сълзите оставяха тъмни следи по нощницата на Бриджид и белите чаршафи.
— Тя… Ифа ме попита… Каза ми колко си важна за семейството, че трябва да те защитят от всеки, който би те наранил, защото това ще нарани всички. — Вече се беше разревала напълно, сълзи, сополи и хлипания, а думите си пробиваха път през всичко това. — А ти, когато ми каза, разправяше как ще избягаш с него.
И тогава си спомних всички момичешки глупости, които бях наговорила. Глупости, които значеха всичко за мен в онзи момент и нищичко след това. Защото години по-късно осъзнах, че думите, излезли от устата ми тогава, са били плод на детско увлечение, нищо повече. Но по онова време не го знаехме — нито аз, нито Бриджид. И тя се беше уплашила, затова ме бе издала.
А Ифа… баба ми се беше възползвала максимално от малката си шпионка и явно бе решила, че тя повече не й е нужна. Може и да е завиждала за близостта ми с Бриджид, понеже тя самата не бе имала някой като нея. Или просто — и това ми се стори най-вероятно — толкова се е разгневила, че може да съм като Изолда, че мога с такава лекота да осуетя плановете й, като разтворя крака твърде рано, че е изляла върху мен отмъщението, което не е могла да причини на майка ми. Защото Изолда е носела дете, а спасението на О'Мали е зависело изцяло от притока на нова кръв и с това не можело да се рискува.
— Не знаех — продължи Бриджид, — че ти е сторила това. Аз… знаех само, че вече не ме обичаш, и ме болеше.
Седнах на ръба на леглото и спрях да се мъча да сдържа собствените си сълзи. Държахме се за ръцете и хлипахме. Ридаехме, докато сълзите ни не пресъхнаха, и накрая сякаш — поне при мен — всичката отрова беше изсмукана от раната.
— Къде ще идеш? — попита тя най-сетне.
Поклатих глава.
— Не знам, но най-добре и ти да нямаш представа. Ако Ейдън реши, че знаеш, мислиш ли, че би се спрял пред каквото и да било, докато не измъкне информацията от теб?
— Така е. Права си.
Тя обгърна китката на едната си ръка с пръстите на другата, сякаш милваше синини.
— Но трябва да се измъкна оттук по начин, който ще му е трудно да проследи.
— Аз… мога да те заведа при човек, който ще ти помогне. Може да те закара другаде, а после…
— Мога да стигна оттам до още някъде.
— Да.
— Благодаря, Бриджид.
— Ще… ще ми пишеш ли? Някой ден?
— Някой ден. Когато съм в безопасност.
Едва не казах: „Някой ден ще пратя да те доведат при мен“, но се сдържах. Кой знае какво би могло да се случи с коя да е от нас? Не исках да давам обещания, които нямаше да мога да изпълня.
Докато тя се обличаше в тъмни дрехи, скришом измъкнах кукличката изпод дюшека й и я хвърлих в горящото огнище. Пламна изключително бързо, с пращене и пукот като от счупена кост.
— Какво беше това? — подвикна Бриджид от гардеробната.
— Нещо в огъня — казах и добавих под нос: — Кошмари и зложелания.
В малкия вътрешен двор зад театър „Парагон“ членовете на трупата щъкаха напред-назад и прибираха багажа си в каруците и фургоните си, общо седем, когато пристигнахме. Аз чаках в сенките, докато Бриджид ги приближи. Изглеждаше странно, че се подготвят за отпътуване толкова късно — или по-скоро, толкова рано, защото беше почти три сутринта, — но братовчедка ми каза, че Елингъм обичал да има преднина при пътуванията си. Винаги заминавали след последното представление, за да не излизат от града сутринта, по същото време като всички останали търговци и кервани.
— Господин Елингъм — повика го тя и главата на дребния мъж мигновено се подаде измежду група хора, които повдигаха в покрит фургон лъскава кутия с формата на ковчег, но два пъти по-широка.
— Госпожице Фицпатрик! — Докато я приближаваше, лицето му се озари от неприкрито удоволствие и забелязах, че Бриджид засиява по същия начин. — Не очаквах да ви видя отново тук, не и толкова късно. Да не сте размислили?
В тона му прозираше толкова надежда, че сърцето ме заболя. Ха, братовчедке, каква си хитруша! Ейдън очевидно не знаеше. Дали на всички жени в живота на Ейдън Фицпатрик им беше съдено да му се опълчват по един или друг начин? После Бриджид печално поклати глава и радостта му помръкна.