Тя го дръпна встрани от светлината и хората му, там, където аз чаках в сенките. Дланта й върху ръката му, движението на устните й и начинът, по който той следеше с очи всяко нейно вдишване, бяха толкова издайнически — как може Ейдън да не знае? Защото не гледа, не го е грижа, не се интересува какво иска или от какво се нуждае кой да е друг. Докато Бриджид говори, изражението на Елингъм постепенно се променя и той ме търси с поглед. Пристъпвам сред малко по-разреден мрак.
— Госпожице О'Мали — изрича той колебливо. — Бриджид ми каза, че се нуждаете от помощ.
— От бърз и скришен начин да напусна Вълнобор, господин Елингъм. Можете ли да помогнете?
Той помълчава, сякаш обмисля, а после кимва.
— Ние сме тръгнали към Лоделан, но можете да се отделите навсякъде по пътя, ако предпочитате.
— Благодаря, господин Елингъм.
— Няма да е много удобно, поне в началото, ако искате Да не бъдете видяна.
— Няма да се оплаквам.
— Тогава елате с мен, за момента няма да се обаждаме на хората ми. Една тайна рядко остава такава, ако бъде споделена.
Трупата се беше пръснала обратно в театъра, за да съберат последните си вещи. Двете с Бриджид се взряхме една в друга, изгубени; накрая разменихме няколко думи и силна прегръдка. После Елингъм ме придружи бързешком през двора до един от покритите фургони.
И така се озовах легнала в мрака до механичната певица Делфина.
Не знам от колко време съм тук; задрямах, мисля, скоро след като господин Елингъм затвори капака. Бях толкова уморена, че едва имах време да се уплаша от неподвижното нещо до мен, от мрака, който ме обгърна с хлопването на капака и щракването на ключалката. Помня, че чух подвикванията на градската стража, докато преминавахме през портите, а Елингъм отвърна бодро, че ще се върнат догодина по същото време с ново представление, нови изпълнители, но винаги с неговата красива Делфина. Войниците се зарадваха; изглежда, всички оставаха очаровани от прелестната певица и нейните странни арии.
Няколко минути по-късно, изпразнена от всичкия адреналин, отпуснала глава на брезентовата торба, спомените ми се губят.
Когато се събудих, все така се чуваше трополенето и грохота на фургона, мърморенето на гласове и стените на кутията взеха да ме притискат. Не знаех къде сме, колко далеч от Вълнобор, дали Ейдън вече е открил, че ме няма в Гоблинова бърлога, дали се е върнал спешно в града да ме потърси, дали Бриджид ме е предала или той е измъкнал информацията от нея по някакъв неприятен начин, така че си държах устата затворена и потиснах желанието да ритам, да блъскам и да крещя да ме пуснат. Замислих се за кратко за сбогуването с братовчедка ми, за това как я питах защо не тръгне с господин Елингъм и за отговора й: „Ейдън ще ме издири и ще убие Орин. Той и теб ще издирва, да знаеш. Скрий се добре, Мирен“.
Сменям позата, защото съм се схванала и съм изтръпнала. Протягам ръка, за да се подпра на механичната жена, и усещам как нещо на гърдите й поддава. Гузно се отдръпвам, като се моля да не съм счупила нещо, и когато нищо повече не подсказва, че съм повредила гордостта на господин Елингъм, зашепвам на механичната певица една от любимите ми приказки от детството.
Бях на шестнайсет, когато той ме измъкна от морето. Оплетена в рибарската му мрежа, мислех, че ще се удавя, докато той не ме издърпа в малката си лодчица и не взе да кълца грубите нишки, за да ме освободи. Трябваше още тогава да осъзная колко е меко сърцето му, щом съсипва така мрежата си, но бях ужасена. В припряността си той поряза и мен, раздра кожата долу на опашката ми, цели двайсетина сантиметра, и видя двата фини глезена, скрити вътре. Дръпна се назад, удивен, а аз изхлузих кожухчето си и останах, гола и трепереща в човешката си кожа, сгушена на дъното на онази малка лодчица.
Близките му го караха да ме хвърли обратно, да ми върне другата кожа и да ме прати у дома. Той отказа. Научих езика му и го дарих с деца, две момчета и три момичета, всичките за период от десет години. Дълго време бяхме щастливи в нашата къщичка на миниатюрното островче, обитавано от едва десетина семейства. Всички бяха роднини, негови братовчеди по една или друга линия. И бяха мургави, някои от тях, затова знаех, че имат тюленова кръв, ако ще и да се мислеха за нещо повече от мен. Разсмивах се, когато майка му ни идваше на гости, с изкривена гримаса, сякаш е лапнала нещо горчиво, а косата й беше черна като морските дълбини и очите толкова тъмни, че ирисът не се различаваше от зеницата. Наблюдаваше децата ми, нейните внучета, и нещо в изражението й омекваше, докато ги гледаше как се въргалят по морския бряг като кутрета. Понякога се взираше в морето и на лицето й се изписваше копнеж, за който умът й не подозираше, но кръвта познаваше.