Бяхме щастливи, докато мъжът ми не се пропи. Бях му донесла богатства, защото пасажите се събират там, където се задържат жените тюлени. Нивга не оставаха празни мрежите му, а кесията му вечно тежеше от продажбите по пазарите на континента. И точно заради парите кривна от пътя. Прибираше се у дома пиян, едва способен да гребе през късия участък вода, който ни делеше от града, просваше се на леглото и захъркваше така, че щеше да събори къщата. Когато му се примолих да спре, той ми се нахвърли, нарече ме риба и ме преби, задето съм се осмелила да му възразя. Вече не беше човекът, който ме спаси от мрежата.
Можех просто да ида на брега, да коленича и да поговоря на водата, да кажа на рибите да си отидат. Можех да сваля старото си кожухче от горната лавица в гардероба, където го беше скрил преди толкова години (сякаш не бих могла да надуша миризмата на собствената си кожа). Можех отново да се гмурна във водата и да изоставя всички тях, но децата бяха завладели сърцето ми. Ала гордостта ми копнееше за отмъщение, затова призовах буря, точно както майка ми и лелите ми ме бяха учили толкова отдавна; призовах я една вечер, докато той се връщаше у дома, премалял от пиене и новооткрит гняв.
Казват, че такава буря никога преди не е имало, не е имало и оттогава. Открих го на другата сутрин, когато гневът ми се беше уталожил, а на негово място се беше настанило съжалението. Лежеше върху скалите, с разкъсани дрехи, с изпочупени крайници. Едва поемаше последния си дъх.
Върнах се обратно в къщичката ни, а после изтичах долу до скалите.
Той вече беше много студен, безжизнен, и известно време тюленовата кожа не пожела да прихване. Когато започнах да се отчайвам, тя най-накрая го обгърна, прилепвайки за раменете му, надолу по гърба, по гърдите и крайниците, и накрая нагоре по шията и лицето. Той се закашля; прозвуча като квичене на тюлен. Измуши се от ръцете ми и падна на скалите, а оттам се гмурна в студеното море.
Той идва често, не само когато пея. Децата ни плуват толкова добре, колкото позволява тюленовата им кръв, и си играят с него; някак са узнали, че това е баща им, въпреки че не съм им казала, и изглежда не скърбят. Някои нощи просто седя до него, влажен и топъл, и си говорим за неща под вълните, неща, които никога повече няма да видя.
Няма как да разбера кой пръв е записал тази история в голямата книга, дали е истина, или красива лъжа. Но в разказа има любов и загуба, отмъщение и изкупление. Чудя се какво ли е станало с нея след края: колко дълго е живяла като човек, колко са останали с нея децата й, какво се е случило след смъртта й. Дали тогава отново се е превърнала в тюлен? Или от нея е останала само морска пяна, само мечти?
Замислям се за кукличката, която постоя така за кратко под дюшека на Бриджид. Нямаше да й стори нищо по-страшно от кошмари, но осъзнавам, че вече не тая онази омраза към нея. Била е използвана от Ифа, местена като пионка под претекст, че така се пази семейството. Може би трябваше да пъхна кукличката под леглото на Ейдън, да го оставя той да страда, но нямаше да има същия ефект, защото я направих конкретно с Бриджид наум. Можеше да му причини известно неудобство, но няма смисъл да му поднасям още нещо, което да използва срещу мен — ако се окажа твърде досадна, би могъл да ме обвини не само в убийството на баба ми, но и във вещерство. Все ни повтарят, всички божи копои, че магиите, и големи, и малки, са си отишли, но само им се ще да е така. Не могат да изгорят абсолютно всички жени, колкото и да се изкушават.
Откривам, че прехвърчащите и прескачащи мисли отново са ме изтощили, и се намествам пак да поспя.
15
Седя до дребния мъж на капрата на покрития фургон. Зад нас кутията с механичната жена тихо потраква при движението. На няколко часа път от Вълнобор керванът спря и господин Орин Елингъм ме измъкна, за голямо удивление и интерес на трупата, която засипа ръководителя си с въпроси. Едно момче, май се казва Бен, попита: „Вече така ли набираме нови хора?“ и се засмя на собствената си шега.
— Малко почивка ще ви дойде добре, госпожице — каза Елингъм и ми посочи гората край пътя.
Достойнството да върви по дяволите, направо се затичах, за да се облекча след часове затворена. Когато се върнах, ухилена жена с червеникаво-бяла коса ми предложи черен хляб със сирене и конфитюр и чаша горещ чай, които изгълтах. Усещах вонята на собствената си пот и плесенясалия мирис от дрехите на механичната жена, които явно не бяха прани много дълго, и се почудих кога ли ще имам възможност да се изкъпя; но това не ме тревожеше достатъчно, че да попитам или да потърся поток.