— Коя е тя?
— О, знаете как е, когато никой не признава истината: слуховете се наслояват като отровна мъгла. Някои казват, че е от Лоделан, катедралния град. Че семейството й било заможно, но станал скандал със сестра й. Че сестра й загинала при пожар на затворнически кораб в залива Розобер. Разрушено семейство, изгубено състояние, опетнена репутация. Обаче ето я мадам Лорънс, пристига във Вълнобор с двама племенници и една племенничка под крилото си и с достатъчно средства да купи имоти и да плати на други да й вършат работата.
— Ако се грижи за децата…
— О, но вече остана само най-голямото момче; и тя има свое собствено отроче. Другите двама изчезнаха рано-рано и никой не знае къде са се дянали. — Той пак свива рамене. — Може тя да не е имала нищо общо. Може би просто са злощастно семейство. Обаче ако не са? Ако се е отнесла така с най-близките си? Защо да я е грижа за кого да е друг на света? Запазва само онези, които са й от полза, и се надявам Ейдън да го има предвид в отношенията си с нея.
Настава дълго мълчание, докато усещам как заплахата от братовчед ми и тази безмилостна жена надвисва над мен. После се отърсвам; каква стойност бих могла да имам за Кралицата на крадците, като притежавам само едно рушащо се имение и два изгубени в морето кораба? Ейдън просто иска трофей, който да му донесе Гоблинова бърлога и името О'Мали, от което е бил лишен. Всичко останало е плод на въображението ми, разпалено от слуховете на Елингъм.
Прочиствам гърлото си и изричам:
— Къде я открихте? — като потупвам капака на сандъка зад нас.
Питам, защото не искам да слушам повече как Ейдън Фицпатрик едно време бил мил човек; може и да се е държал мило с друг мъж, но винаги си е бил анатема за жените.
Елингъм се усмихва, изпълнен с обич.
— Тя ме спаси, моят малък пеещ ангел, точно в момент, когато си мислех, че ще трябва да разпродам всичко и да пратя трупата да си търси късмета другаде. Но открих нея, а друга като нея няма в целия свят, доколкото ми е известно.
Той ме поглежда косо, сякаш се чуди дали може да ми се довери, а после осъзнава, че знам повече от достатъчно да му докарам неприятности просто защото Бриджид го помоли да ми помогне.
— Отклонихме се от главния път, направихме грешен завой и се озовахме пред изоставена къща, порутена, почти без покрив. Някога е била имение, но вече не. Открих капак в пода на голямата зала. И тя беше там долу, на един стол, покрита с плесен и с увити около нея растения, и си седеше така, сякаш дълго беше чакала някого. Докоснах я и изведнъж се разнесе този глас, толкова красив. Взех я с мен.
— Радвам се — казвам и наистина е така.
Не мога да понеса мисълта как би останала завинаги сама в мрака. Достатъчно тежко е, че прекарва цял ден в сандък. После Елингъм рязко се връща към предишната ни тема.
— Да разбирам, че бракът с Ейдън не ви е бил по вкуса?
— Меко казано, господин Елингъм. Баба ми го искаше; смяташе, че така ще възстанови семейното състояние.
— Казват, че О'Мали имали странни привички.
Това ме разсмива.
— О, да.
Представа си нямате. Докосвам мястото на хълбока ми, където е клеймото с русалката. Мисля си за третото дете, онова за морето. Не се е случвало толкова отдавна, че го мислех за приключило. Мислех, че е спомен от старите времена, когато на О'Мали всичко им се е разминавало. Не съм предполагала, че ще е нещо, което ще се очаква от мен. Не мислех, че ще се окажа Грония, изправена пред ужасяващ избор, даваща живот само за да погуби детето си. Аз, Изолда, ние сме оцелели просто защото сме били единствени деца; и Ифа, принудена да се омъжи за собствения си брат с надеждата за повече потомци на О'Мали с чиста кръв.
— Значи сте пътували много, видели сте много места, малки и големи? — Колебая се, но рано или късно ще се наложи да питам някого.
— Да, един и същи маршрут всяка година и после обратно.
— Чували ли сте някога, господин Елингъм, за имение на име Черновир?
— Черновир? — Челото на Елингъм се сбърчва, докато размишлява, но накрая поклаща глава. — Не мисля.
Бих могла да му кажа, че в последното писмо на Изолда се споменава името на къщата, която са построили с баща ми, на имението, покрай което се е оформило цяло селце: „северно от Звънчедол, общо взето“, пишеше тя. От уроците на Ошийн знам, че Звънчедол е малък пристанищен град на Звънчевата река, далеч не толкова голям и оживен като Вълнобор, но за Черновир никога не съм чувала. Което не е изненадващо, щом майка ми го е създала. Но ако му кажа: „на север от Звънчедол, общо взето“, би могъл да каже на някой друг, който дойде да ме търси. Така че просто промълвявам: