— Какво ще правиш утре? — пита Вивиан. — Кога си тръгваш, госпожице Моли?
— Ще се отбия при бижутера, който ми препоръча Елингъм — отвръщам.
Звънчедол е подходящо място да се отърва от част от накитите; да бъдат разглобени и преработени изцяло. Много бих искала да продам и годежния пръстен, но е твърде уникален и ще е трудно да получа подходяща цена за него тук. Трябва ми по-голям град, може би самият Лоделан, макар че нямам планове да пътувам нататък, така че ще се наложи да го задържа още известно време.
— Ще си купя кон, храна. Ще избера път.
— За да търсиш Черновир.
Не е въпрос. Знам, че Елингъм попита хората си от свое име, но никой не знаеше нищо. И всички ме изгледаха един-два пъти, сякаш се чудеха как може да ги мислим за толкова глупави, че да не свържат внезапната ми поява с внезапните въпроси на Елингъм.
Няма особен смисъл да отричам. Кимвам.
Вивиан отбелязва:
— Най-добре да питаш калайджиите, които срещнеш по пътя. Ние пътуваме все по един и същи маршрут, година след година. Рядко се отклоняваме от главните пътища, защото няма нужда. Отсядаме на най-безопасните места, макар че признавам, понякога сме свървали и към други от отчаяние и сме си имали неприятности под формата на разбойници и прочее.
— Какво се случи? — питам.
Тя се засмива.
— Орин Елингъм може да омае всеки с думите си. Вместо да ни окрадат, и трите пъти ни нахраниха и им изнесохме представление.
— Даже негодниците се нуждаят от развлечения, предполагам.
— Имаш ли нож? Някакво оръжие?
Измъквам джобното ножче със седефената дръжка и тя отново се засмива.
— Знам, че не е кой знае какво — признавам, — но е скрит и неочакван.
— Така е. Обаче това е резервният ти план. Трябва ти нещо по-голямо, нещо, което да служи за предупреждение. — Ръката й бързо се плъзва към ботуша, който се подава изпод полата й, а после нещо сребристо и остро се озовава между пръстите й. — Има майстор на оръжия точно до бижутера в Лозите. Кажи му, че аз те пращам.
Бърз проблясък и ножът отново изчезва.
Известно време седим в мълчание, докато и двете прокарваме конеца през плата с помощта на пиринчените й игли; светлината на огъня не е особено подходяща, но това не е фина бродерия. После тя пита:
— От кого бягаш?
— Един мъж — отвръщам, а после, понеже не искам да се задълбочавам в тази тема, питам на свой ред: — Ти защо напусна Звънчедол?
— Един мъж.
Засмиваме се.
— Мъж, за когото не исках да се омъжа — признавам.
— Мъж, за когото аз пък исках да се омъжа — отвръща тя.
— И стана ли? — питам. — Оженихте ли се?
— Да — отвръща тя. — И беше грешка. Когато напуснах него и къщата ни в Шипковец, се присъединих към тази група. — Вивиан кимва. — Това вече беше правилно решение. Надявам се и твоето да е.
Мисля си за пръстите на Ейдън около китката ми, за настояването му, че знае най-добре. Мисля си какво ще ми направи, ако узнае какво съм сторила със зеленоокия мъж, и това ме кара да се усмихна, докато не си спомням какво подозирам, че е сторил зеленоокият на Ифа. После се замислям, че ме освободи, поне отчасти, от баба ми. Все пак е трудно да се почувствам благодарна за това.
— Определено така мисля.
Напуснах Звънчедол преди пладне, поемайки на север, поне според табелата до хана в покрайнините. Новопридобитият ми сив кон не би предизвикал завист; носех постелка за сън, прахан и парче обгорял плат за палене на огън, джобен часовник, три ножа (един на колана ми, един в ботуша, един пъхнат в тайно отделение на седлото), а брезентовата ми торба беше издута от обилни запаси хляб и сушено месо и пълен мях с вода. Размених една изумрудена огърлица на Ифа за повече от достатъчно пари да купя новите си притежания, а останалите подрънкват звънко в кесията ми. Вивиан приши по-голямата част от другите накити в подгъва на палтото ми, където по-трудно ще бъдат намерени, ако някой реши да ме обере или нещо още по-агресивно. Преди да си тръгна, взех една от обиците, които бях носила в театъра онази вечер с Ейдън, и я увих в парче коприна. Скрих я под възглавницата на леглото във фургона на Вивиан; ще им е от полза, когато настанат тежки времена.
Това се случи преди шест часа, които, като се изключи едно събитие, преминаха без злополуки. Открих полянка край пътя, където бих могла да запаля малък огън, без да привличам нежелано внимание. Последното цвете, подарено от Бен, увехна, но вместо да го изхвърля, го пъхнах в джоба си. Не мога да се насиля да се разделя с него; тези малки, красиви, прости дарове за кратко ме правеха щастлива.