Сега съм по-тъжна, отколкото бях на сбогуване, защото тази вечер ще извадят Делфина от сандъка й и ще я поставят на сцената. Вивиан й уши нова рокля, оранжева коприна и златна дантела, с фуста в тъмнопурпурно. Косата на механичната жена беше сресана и оформена в прическа, наподобяваща моята в театър „Парагон“ през онази вечер, и се чудя дали е направено умишлено, или подсъзнателно. Ще ми липсва да я слушам как пее. Понякога се сещам за часовете, прекарани в сандъка й, за късчето душа вътре в нея. Колко осъзнатост притежава тази душевна отломка? Как ли се чувства тя, затворена вътре? Дали би ридала, или крещяла, ако можеше?
Поклащам глава, сякаш с това бих могла да се отърся от мислите си и за кратко успявам, просто защото ги замества нещо по-лошо. Пътят, който избрах, води към планините, каза Елингъм. Той се насочва на север („северно от Звънчедол, общо взето“); човек би помислил, че целта ми няма да е трудна за откриване. Освен това пътят минава покрай Пеещата скала, където Вивиан ме предупреди, че прекарвали дните си сирените. Иначе може би нямаше да отида толкова наблизо, а може би щях, любопитна да видя друг вид водно създание. Може би защото някога са били човешки същества, момичета като мен, срещнали ужасяващ край, някак си мислех, че няма да са толкова опасни.
А може би просто ги чух да пеят и исках да чуя по-добре, защото звуците бяха божествени. Преди всичко, беше ми казала Мора, те убеждават хората да влязат във водата, понеже искат да излеят част от гнева си върху някого, който не е преминал отвъд като тях. Но аз съм О'Мали, във вените ми има сол и кой знае още какво, така че трелите им само ми доставиха удоволствие. Завързах коня си за едно дърво и открих издигната скала, на която да приседна, докато ги слушах как пеят.
Кожата им беше във всякакви цветове, точно както и косите; сякаш долавях, че не всички са били красиви в живота, но смъртта им беше придала особена прелест, странна жизненост. И все пак в някои мигове виждах през тях, виждах белезите, които животът и гибелта бяха оставили върху тях; виждах плесента под пленителността.
Те също ме видяха, но изглежда не ги притеснявах, макар че една-две сякаш бяха разочаровани, че не съм подвластна на магията им, че не скачам във водата — и по-добре, защото след известно време на повърхността се показаха три глави, които по нищо не приличаха на сирените, или може би чуждостта им ми направи впечатление, защото не очаквах да ги видя повече.
Морските девойки от Вълнобор, според мен същите, които ме дръпнаха във водата, плуваха наоколо и ми се зъбеха. После сирените ги забелязаха и настана суматоха. Мъртвите момичета се накачулиха по скалите си насред реката, подобно на дами, уплашени от появили се мишки, само че съскаха като котки и се подготвяха да се нахвърлят на новодошлите. Не бяха изскочили от реката от страх, а за да заемат по-удобна позиция за скок. Описаха съвършени дъги, всички до една.
Илюзорните им образи изчезнаха и дълго време виждах само създания от зелена и черна гнилоч с приблизително човешки силуети, а от миризмата, която се разнасяше от тях, ми призля. Слязох от мястото си и изтичах при коня. Не ме вълнуваше кой ще победи.
Чак след часове позволих на горкия си кон да си почине; стори ми се, че също чак след часове спрях да треперя. И внимателно подбрах мястото си за бивакуване, след като се уверих, че наблизо няма езера или поточета. Това би могло да ме опази за известно време, но как да избягам, когато всички води по света са свързани?
17
Следобед на третия ден след напускането на Звънчедол стигам на кръстопът, от големите, със стълб по средата, от който стърчат толкова много дървени пътни табели, че прилича на издължен таралеж. Най-отгоре са четирите посоки на света, а под тях са наредени имена на места. Разглеждам всяка табела с добре оформени черни букви — Куенов простор, Горчилес, Талиево езерце, Сребровец, Гевернов връх, Алардов път, Елоизова горичка, Лисичи рид, Свети Синуин, Лоделан, Седалището на света Мери, Аблов парцел, даже Вълнобор, — на никоя обаче не пише: „Черновир“. Прехапвам устна, докато се мъча да реша: „северно от Звънчедол“. Ами ако поема на север, общо взето, и се окажа изгубена, без да знам нищо повече? Може да се насоча към Лоделан, катедралния град, и така вероятно да увелича шансовете си да открия човек, чувал за мястото, което търся. Повече кръчми, повече гостилници и чайни, където се събират и разговарят всякакви хора, обменят информация и новини. Може би някъде ще открия знак за онова, което ми трябва? И навярно би отклонило Ейдън от следите ми, ако успее някак да се досети накъде съм тръгнала.