Докато се колебая, взирайки се в черните надписи, а те започват да се размиват пред очите ми, конят нервно се размърдва под мен и изцвилва. Оглеждам се; небето е посивяло и притъмнява още, над нас се носят облаци, а вятърът се усилва. Значи няма да е само лек дъждец. Докато се озъртам за подслон, забелязвам нещо като колиба на ниския хълм пред мен. Пришпорвам коня нататък и когато наближаваме, става ясно, че наблизо има и друга конструкция.
Бесилка, и то не празна.
Три тела се люлеят енергично под поривите на връхлитащата буря. Конят отказва да се приближи повече към бесилото и тропа с копита, дори когато му казвам да стои мирно. Не знам откога са мъртви провесените там; не много отдавна, струва ми се. Виждала съм трупове и преди, не само на баба и дядо, но и на арендатори, както и изхвърлени от морето край Гоблинова бърлога, така че не ме е страх от тях. Единият е съвсем младо момче, с едва набола брада по бузите, на не повече от тринайсет, облечен с кариран панталон в зелено и червено. Плътта още не е започнала да се отделя от костите им, но птиците вече са си взели своето: очите ги няма, а в отворените усти се виждат изтръгнати езици; вкусно месо и лакомство за гарваните и по-малките птици. Има и рояци мухи, жужащи силно около местата, където други мършояди са разкъсали плътта. Един гарван е кацнал на главата на мъжа, когото смятам за най-възрастен, и кълве бузата му, за да отвори рана, а после откъсва дълго парче, което се отделя с лекота. Черната кожена куртка на мъжа е разкопчана и плющи на вятъра, а този в средата се върти на примката; яркосинята му дреха е твърде крещяща предвид обстоятелствата.
Мора ми разказваше, че всеки уважаващ себе си разбойник отправял молитва към Галагатир или преди да извърши деянието, или на ешафода. Никога преди да бъде съден, защото би било загуба на време: ако си бил достатъчно глупав да се оставиш да те заловят, Богът на бесилото няма да се вслуша в думите ти. Но може би докато чакаш да увиснеш на въжето, би могъл да изцедиш малко жалост от студеното сърце на божеството на обесените. Като ги гледам тези тримата, нещо ми подсказва, че не са от тия, които се молят.
Под ешафода растат пищни, лъскави бесилкови плодчета. Наситенопурпурни са и изглеждат апетитни, но Мора винаги ми е казвала, че не са за ядене. Нужни за най-тъмните заклинания, те не бива дори да се откъсват, ако не си готов да ги използваш; нима би могло да излезе нещо хубаво от плод, който расте на пропито със смърт място? Ни най-малко не ме изкушават.
Капка, мощна и хлъзгава, ме чуква по челото. Първоначално ми се струва, че е пръснала откъм гарвана кръв, но после осъзнавам, че започва пороят. Капките зачестяват и конят не остава доволен. Бързо отстъпва от мъртъвците и се насочва към къщата.
Слизам от седлото и тропам по вратата. Отговор няма. Мястото изглежда запуснато, но малко вежливост никога не вреди. Отвеждам коня от лявата страна, където има малък навес, достатъчен да му пази завет, но не толкова затворен, че да се чувства ограничен. Насочвам го навътре и за своя изненада забелязвам там бала слама, която сякаш чака точно нас. Махам седлото и одеялото от гърба му, намирам ведро в ъгъла и го пълня от кладенеца в двора, като през цялото време ме блъска силният дъжд. Потупвам животното за последен път по кадифената муцуна, а после притичвам към предната (и единствена) врата на постройката.
Бравата поддава и вятърът едва не ме изблъсква вътре, докато подвиквам: „Ехо?“. Отново няма отговор. Вътре е тъмно и използвам кутията с прахан, за да разпаля бърз пламък върху парче овъглен плат. На светлината му мярвам фенер на масата точно пред мен; когато го разклащам, в резервоара му се вижда гориво. Припуква за момент, като докосвам горящия плат до фитила, после се разпалва и осветява къщурката. Стаята е само една: с огнище на едната стена, три тесни легла, маса и четири груби дървени стола, от които само единият е здрав. В огнището са останали малко подпалки, от които се възползвам. Подхранвам слабия пламък с парчета от мебелите.
Има два прозореца, чиито стъкла са напукани, но все още по местата си. През тях виждам как буреносните облаци притъмняват още повече, капките барабанят по стъклото, блъскат по земята и превръщат прахоляка в кал. Шумът от дъжда по покрива е приглушен от сламата, а в ъгъла се просмуква вода и капе върху едното легло. По масата и по пода се е събрал прах.
Окачам палтото си да се суши на кука на стената до огъня; панталоните ми го следват и оставам само по риза, която е почти съвсем суха. Развързвам кока, в който държа косата си вече дни наред, и усещам как напрежението в скалпа ми намалява, докато го масажирам с пръсти. Раната от вълноборския кей е хванала груба коричка и по-скоро сърби, отколкото боли. Скоро ще зарасне напълно.