Изчиствам масата и хапвам хляб и сушено месо, седнала на единствения здрав стол. Струва ми се необичайно цивилизовано след толкова дни, прекарани на пътя, където се хранех край лагерни огньове първо с трупата, а после сама. Колко бързо приех това за нормално, щом алтернативата сега ми се вижда така странна. До огнището има тенекиена чаша, преобърната, но чиста, и малко котле. Изнасям го пред вратата, докато се напълва с дъждовна вода, и си приготвям силен черен чай с листата, които ми е сложила Мора.
Не съм докосвала уискито от зимни лимони, въпреки че ми се щеше, но в момента е задължително да остана нащрек.
Когато приключвам, се чудя дали някога отново ще ми се яде хляб и сушено месо, веднъж като намеря „дома“ си. Изваждам трите писма на майка ми от брезентовата торба и ги препрочитам отново — все едно съдържанието им се е променило, — докато чакам чаят да се запари. Първото ме предлага като откуп. Във второто се казва само, че след колебливо начало вече се справят добре, че тя се надява това да го интересува и че й е мъчно за него. Не пита за детето си. А в последното споделя името на новия им дом и обещава да не пише повече.
Не ме споменава по друг повод, освен като част от сделка. Сякаш щом се е отказала от мен, съм спряла да съществувам. Препрочитам всички писма отново, да не би да съм пропуснала нещо. Вдигам ги на светлината на фенера с мисълта дали случайно нещо няма да прозира, но не.
„Северно от Звънчедол, общо взето.“ Може би всичко е било лъжа. Може би тези писма са просто неистини, които да внушат на Ошийн фалшиво чувство на сигурност, да му попречат да ги погне, или просто да го подразнят с живота, към който я е тласнал.
Може би, може би, може би.
И усещам как в мен се надига гняв, как във вените ми пламва огън. Изпаднала в ярост, с която Ифа би се гордяла, ставам, вдигам единствения здрав стол и го строшавам в камъните на комина. Сълзи и нечленоразделни викове са единственото, на което съм способна, но всичко се свежда до простото „защо?“
И как? Как са могли родителите ми да ме изоставят с такава лекота? Не е като да съм била новородена — била съм на три, малка личност, а не мокро, пускащо лиги, дрискащо парче месо. Толкова ли съм била отблъскваща? Толкова ли не са ме харесвали? Нима от самото си зачатие не съм била нищо повече от част от план, разменна монета?
Когато избликът ми утихва, съм толкова ужасно уморена — толкова уморена, че за малко да не взема предпазни мерки. Не ми допада как миришат леглата, двете, които не са мокри от теча, така че изваждам собствената си постелка и я просвам пред огнището. Вдигам торбата каменна сол, която Мора настоя да взема — вече олеква, но купих нова в Звънчедол, — и правя приблизителен кръг около леглото си, достатъчно широк, че да мога да се претърколя, докато спя, без риск да разбутам ограждението. Посипвам и пред вратата под формата на линия, както и по первазите на прозорците. Оставям джобния часовник до мен, където лесно мога да го виждам, и мушвам ножовете си под постелката. Лягам и заспивам мигновено, изразходила и последната си останала капка енергия.
Три почуквания по вратата се чуват по-малко от час преди зазоряване, или поне така твърди часовникът ми. Изтощението ми беше пълно и съм спала непробудно през нощта. Решавам, че може би собственикът се е върнал. Но кой би почукал на собствената си врата? Огънят все още гори, по-буйно и по-дълго, отколкото би трябвало, и виждам ясно в стаята около себе си. Още три почуквания, но не казвам нищо. После пак, още три, и решавам, че това навярно ще е всичко, защото нали три е магическо число? Число на тайните, посланията и боговете. После се чува глас, момчешки:
— Моля ви, госпожице, нужна ни е помощта ви. Моля ви, госпожице, няма да ви нараним, но имаме нужда от помощ.
След като се уверявам, че кръгът от сол около мен е непокътнат, плъзвам ножовете в ръкавите си. Казвам: „Влезте“ и мигновено съжалявам.
Тримата мъже от бесилката се повличат през прага. Тогава забелязвам, че дъждът е проникнал под вратата и е разтопил солената преграда там. Отнело е дълго време, иначе подозирам, че щяха да дойдат много по-рано. Все пак нямаше нужда да чукат, така че навярно се държат вежливо по друга причина.
Следите от смъртта са изчезнали. Тримата не са съвсем плътни, но пристъпват тежко, сякаш помнят единствено, че са били мъже и са били живи, и това все още ги крепи. Виждам през тях нощта и дъжда навън, отвъд отворената врата. Образът не е съвсем ясен, не като през идеално чист прозорец, а като през мъгла, размествана от вятъра, която се сгъстява и разрежда, сгъстява и разрежда. Лицата им са такива, каквито са били, преди да ги навестят птиците, но това не е в услуга на младите мъже: израженията им са ненаситни, злонамерени. Благодарна съм на Мора за разказите й и за чувалчето със сол и съм особено доволна, че не пропуснах да посипя около себе си тази нощ.