— Добър вечер, госпожице — казва най-високият, най-възрастният, облеченият с кожена куртка.
— Добър вечер, госпожице — казва средният с яркосиния жакет.
— Добър вечер, госпожице — казва най-малкият с панталоните в зелено и червено.
Неговата усмивка е най-страшна.
— Добър вечер — казвам и аз, защото в подобни ситуации е най-добре да си вежлив.
Ножовете няма да ми помогнат в случая и само солта и находчивостта ми ще ме опазят, докато утринното слънце изпепели тези призраци. Но няма да ми е спокойно.
— Как бих могла да ви помогна, добри ми господа? Доста е късно — или по-скоро рано — за гости.
— И се извиняваме за това, госпожице, но напоследък не се вясваме много-много под слънцето. — Най-възрастният се усмихва и вероятно някога това е изглеждало очарователно. — Както виждате, вече не сме същите като преди… навярно бихте могли да ни помогнете с това.
— Как?
— Ами, госпожице, беше ни сторена голяма неправда, животът ни беше изтръгнат — изрича средният и има прекрасен глас; чудя се дали е пеел, когато въздухът все още е изпълвал дробовете му.
Най-младият също се обажда:
— Ще ви разкажем историите си и ако можете да определите кой е виновен и кой — невинен, ще можем свободно да се разхождаме под слънцето.
— А ако не успея да различа виновния от невинния?
— Там е уловката, госпожице. Тогава ще ни паднете в ръчичките и този ваш кръг от сол изобщо няма да ви спаси. — Най-големият се ухилва по-широко и в усмивката му има нещо вълчо.
— Не съм давала съгласие за подобно нещо.
— О, но ето ви тук, в нашата хубава къщичка. На мен ми прилича на косвено съгласие.
Не знам как си въобразява, че би могъл да пресече кръга, и навярно е лъжа, за да ме изправи на нокти. Но не съм сигурна имам ли избор, защото и аз не мога да напусна кръга, не и без да падна в ръцете на призраците. Кимвам.
— Тогава ми разкажете историите си и ще взема решение.
18
— Казвам се Фокс, а това са братята ми.
Най-възрастният застава в центъра на стаята, сякаш е сцена. Другите се облягат на срещуположната стена, но понеже не са плътни, горната част на телата им преминава през нея и изчезва. Когато се появяват обратно, по кожата и тъмните им коси няма дъждовни капки. Съсредоточавам се върху Фокс.
Той има сини очи и кафява коса; закопчава старателно жилетката си, докато говори. Забелязвам пръстена на дясната му ръка, син сапфир, обграден от диаманти; годежен пръстен, женски накит или предаван от майка на дъщеря.
— Наследих от баща ни семейния бизнес, търговия, и го развих успешно. Достатъчно успешно, за да се явя пред един богаташ и да поискам ръката на най-голямата му дъщеря. Те се зарадваха на възможността да сродим семействата си — тя притежаваше голяма зестра — и отпразнувахме пищна сватба. Известно време бяхме щастливи и когато поисках от жена ми да ми помогне за придобиването и продажбата на стоки, тя с готовност се съгласи. Но съвсем скоро получих оплаквания: стоките й „не ставаха“. Беше омагьосвала скали, камъни и паднали клони, за да изглеждат като хляб и сладкиши, овце и кози. Съсипваше дейността ми, да не говорим, че беше и вещица. Какво можех да сторя? Трябваше да мисля за семейството си, за репутацията си. Запалих я и я гледах как гори. Спасих света и онези, които обичам, от една магьосница, обаче властите ме обесиха.
— Благодаря ти за разказа, Фокс.
— И? Какво отсъждаш, истина ли е, или лъжа?
— О, как бих могла да преценя, като нямам с какво да го сравня? Ще изслушам историите на всички ви, преди да отсъдя. Само така бих могла да съм сигурна. — Изричам думите любезно, но твърдо, и той ми хвърля гневен поглед, ала все пак се отдръпва.
Средният брат пристъпва напред, докато Фокс се носи над тясното легло, върху което капе вода. Влагата ни най-малко не го притеснява. Вглеждам се в следващия разказвач: в косата му има бодливи на вид топки. Семена от репей.
— Аз се казвам Джейкъб и също се включих в търговията на баща ни. И аз се ожених за дъщерята на богаташ и известно време бяхме щастливи. Тя, жена ми, обичаше да язди и й купувах най-хубавите коне. Галопирахме по хълмове и долини; но тя толкова ме разсейваше от задълженията ми, че моят дял от начинанието взе да запада. Наложи се да продам всичките й коне освен един, за да има храна на масата, и тя ми се ядоса. Дойде денят, когато бях принуден да продам и последния, най-любимия й кон. Но тя ми отправи гневни думи и яхна коня, а той се вдигна на задните си крака, стреснат от яростта и силния й глас, и я хвърли от седлото. Тя си счупи врата, а аз останах вдовец преждевременно. Но баща й не повярва на думите ми и доведе хора да ме заловят. И ме обесиха до брат ми.