— Благодаря ти за разказа, Джейкъб — изричам.
— Е?
— Както казах, ще изслушам всички ви, преди да отсъдя, а имам да чуя още една история.
Кимвам на най-малкия, който заема мястото на брат си. Джейкъб се отдръпва и отново се обляга на стената, като този път внимава да не премине през нея.
Момчето се усмихва, вдига един пръст — на върха му има зелено петно — и подема:
— Аз се казвам Джоузеф и имаше една богаташка дъщеря, за която щях да се оженя, но баща й прецени, че сме още твърде млади за това, макар че имах потенциал да стана точно като братята си. Съставихме план да избягаме, тя и аз, но баща й ни разкри и заключи дъщеря си в стаята й. Седем дни чаках вести от нея, чаках я да избяга и да се върне при мен, но накрая дойде само едно писмо. Баща й бил прав, пишеше ми тя, още сме били твърде млади. Разридах се. Ридаех, но й пратих подарък, за да покажа, че не тая лоши чувства: рокля в яркозелено, невинен дар. Но тя почина скоро след това и баща й се погрижи да бъда обесен редом с братята си.
И тримата пристъпват напред и застават на ръба на кръга от сол, взирайки се надолу към мен.
— И така? — обажда се най-големият. — Кой е невинният?
Прочиствам гърлото си.
— Е, Фокс, ти очевидно лъжеш — защо една богаташка щерка, донесла голяма зестра, ще изпитва нужда или желание да лъже клиентите с фалшиви стоки? Този пръстен — казвам и кимвам към него. — Бил е неин и виждам, че има кръв по ръба, където си отрязал пръста й, за да го вземеш. Съмнявам се, че изобщо е била твоя жена, по-скоро някое клето момиче, отвлечено от пътя. Справедливо си наказан.
Другите двама се засмиват. Фокс отстъпва назад, свежда глава.
— Джейкъб, защо ще обедняваш, ако си се включил в семейната търговия, която всички така усилено ме уверявате, че процъфтявала? И виждам бодливи семена на репей в косата ти. Пъхнал си ги под седлото на жена си, така че когато е яхнала коня си, те са се забили в гърба му, той се е изправил на задни крака и я е хвърлил от себе си. Било е щастлива, макар и предвидима случайност, че си е счупила врата. Грехът ти е оставил следи по теб и си бил справедливо наказан.
Фокс и Джоузеф се изкискват. Също като брат си, Джейкъб отстъпва назад, свежда глава.
Младежът ме поглежда с очи, сини като лятно небе, и се усмихва.
— А ти, Джоузеф, ти добре си изучил майсторлъка на братята си и си жадувал да тръгнеш по стъпките им много по-скоро, отколкото е трябвало, затова си придал на някоя жена единствената стойност, която смяташ за ценна. Пратил си на любимата си пропита с отрова рокля, нали? Виждам следите по пръстите ти, където си я докосвал; отразило ти се е зле. Може би след известно време е щяло да те отнесе в гроба, но са те разкрили и са те обесили редом с братята ти. Ти също си бил справедливо наказан.
Джоузеф се отдръпва, за да застане до другите. Вглеждам се и в тримата.
— Всички сте си заслужавали бесилото.
— Ум като бръснач. Не че ще има някакво значение, госпожице — казва Фокс и сочи пода.
Струйка вода се е стекла откъм леглото под капещия таван по пукнатина в пръстения под и е напът да достигне кръга от сол. Няма да има спасение за тях, нито пък за мен. Въпреки че отсъдих правдиво, пак си мислят, че ще ме спипат. Виждам как у тях се разпалва гняв, как нетърпението ги прави по-тежки, по-плътни. Но знам нещо, което те не знаят — че отвън слънцето пробива през облаците, а дъждът от известно време е спрял.
Лъчите светлина пронизват телата на братята и всички пищят, макар да не е много за вярване, че това ги наранява. А после вече ги няма и оставам сама точно когато водната струйка разкъсва солената бариера.
Преди да потегля — конят изглежда бодър, отпочинал, доволен, — умишлено се отбивам при бесилото. Наклаждам огън от парчетата от стола, който счупих в гнева си, а после подпалвам труповете с горящ клон, както си висят — лумват като прахан независимо от това, че са мокри от бурята. Оставам само колкото да се убедя, че и телата, и бесилката със сигурност ще изгорят.
19
Минават още два дни и не срещам никого по пътя, което отчасти се дължи на късмет и отчасти — на усилия. Когато и да чуя шума от колелета на каруца, от конски копита, се шмугвам между дърветата и се крия. Конят, който не съм кръстила, също пази тишина. Навярно с надеждата да заслужи име с доброто си поведение. Последно говорих с някого веднага след като напуснах колибата до бесилката; жена от една ферма ми даде хляб в замяна на късчета от златните монети. Попитах я дали е чувала за Черновир, но тя само присви очи и се поинтересува дали било някакъв нов вид чума. Все още се боя да не ме забележат и запомнят — дали Ейдън ще си прави труда да ме търси толкова далеч?