Макар че къщата не е строена съвсем скоро, тя е нова по начин, по който не мога да си представя, че Гоблинова бърлога някога е била. Онова място е толкова старо, че тежестта му ме притискаше през целия ми живот — тежестта на рода О'Мали и неговата история, на децата, които са имали и са дали, привързаността им към морето. Макар че винаги съм мразела да плувам в него, парливият мирис на солената вода ми липсва всеки ден; тя тече във вените ми и винаги ще е така. Където съм аз, там е и тя. Тук обаче се превръщам в нещо друго: в потомка на Елиът с всичкия потенциал на това име, загърбвайки О'Мали и цялото им бреме — или поне докато не се върне майка ми.
Мога да помогна и на добитъка, но ще е малко по-трудно да посетя всеки дом и да пусна нещо в ярмата им.
Сега, на лунната светлина, още веднъж си давам сметка за странната тишина на това място — и се стряскам, когато зад мен прозвучава стъпка, ясна като камбанен звън. Завъртам се рязко, търсейки силуети в сенките. За момент не следва нищо, сякаш някой взема решение. После се чува дрезгаво сумтене, почти като от язовец, и човешка фигура пристъпва измежду дърветата на светло.
Джедадая, мъжът от селото със суровото изражение. Накланя глава към основата на дървото най-близо до мен, където от новоиздялания символ тече дървесен сок.
— Ще подейства ли, как мислиш? — пита той, което съвсем не очаквах. Не отговарям и мъжът продължава: — И тя го правеше. Майка ти. — Той се ухилва. — И мен взимаше за известно време, когато бях по-малък.
— Защо е спряла?
— Каза, че не било редно омъжена жена да изкарва красив младеж от леглото му по пълнолуние. — Той се засмива. — Истината е, че не ме биваше. Онова, което докоснех, не умираше, но и не процъфтяваше. Само че тя беше прекалено любезна да ми го каже. — Той отново се разсмива и звукът отеква в чистия студен въздух.
Поставям пръст на устните си, но той поклаща глава.
— Наоколо няма друг освен мен. Ония от голямата къща не стъпват навън по мръкнало. Да не би да видят нещо, което няма да им хареса.
Наежвам се при тона му.
— Какво знаеш ти за тях?
— Повече от теб, госпожице Мирен Елиът.
Прибирам джобния си нож, за да не се изкуша да го използвам. Трябва да мина покрай него, за да стигна до пътя, който води към къщата — няма да му доставя удоволствието да го заобиколя отдалеч, няма да покажа, че се боя. Когато го подминавам обаче, той докосва рамото ми. Не ме сграбчва и не се опитва да ме задържи, ръката му даже не остава на рамото ми повече от секунда. Но спирам и го поглеждам в очите.
— Наред ли ти изглеждат нещата? В онази къща? Нормално ли ти се струва майка ти да отсъства толкова дълго? Баща ти да, той е безотговорен, спокойно би могъл да ни зареже, ако играта загрубее, но майка ти?
— Не познавам майка си — изричам искрено, с болка. — Оставила ме е, когато съм била съвсем малка, и не си я спомням. — Преглъщам. — Така че, ако ти си уверен, че никога не би те изоставила, си доста по-голям късметлия от мен. — Гласът ми пресеква за малко.
Тогава той ме поглежда със съжаление и ми се струва, че няма по-ужасно нещо на този свят. Продължавам напред и точно преди да се скрия от погледа му, го чувам как изрича тихо:
— Когато си готова, ела и ми задай всички въпроси, които поискаш, госпожице Мирен. Аз съм Джедадая Ганел.
Ганел. Синът на Лазаръс. Тонът му е толкова нежен, че ми се приисква да се обърна и да се върна при него. Да го питам какво ли не. Но недостатъчно. Така че не го правя. Уморена съм и тъжна, и твърдоглава като всяка О'Мали. Чувствам се слаба и уязвима, което изобщо не ми харесва. Вече ми е втръснало от това, а той ме накара да се усъмня, така бързо и почти без основание, в чичо ми и добрината му.
27
— Това е за вас.
Нели неохотно ми набутва в ръцете сгънато парче плат, като едва ме изчаква да го подхвана, преди тя самата да го пусне.
Улавям единия ъгъл; останалото се изхлузва като вода или крило, разкривайки ярка, стегната вълнена плетка. Шал в зелено, синьо и златно, с шарки точно като на паунова опашка. Намираме се в основата на голямото стълбище във фоайето, аз на път към стаята за закуска, а тя към кухнята, понесла и други подаръци.
Минаха две седмици от среднощните ми грижи за земята и всяка сутрин през последната седмица на прага ни се появяват дарове. Самуни пресен хляб, пайове с ябълки, кайсии, череши и праскови от отрупаните дървета. Бутилки плодов нектар. Буркани с компоти. Чичо Едуард, макар и изненадан от притока на подаръци, все пак е доволен. Когато родителите ми се върнат, навярно и те ще са доволни — може би майка ми ще се зарадва колко добре съм се погрижила за хората си, как съм ги спасила от лишения.