Руснакът отново кимна. Фаулър лъжеше чудесно. Избягвайки същината на въпроса, той даваше верен, но уклончив отговор. Хрушчов е бил прав. Навсякъде по света политиците бяха едни и същи. Трябваше на всяка цена да запомни това качество на американеца. Той не обичаше да дели лаврите на победата с никого и бе готов да излъже право в лицето дори и по такъв незначителен повод. Нармонов бе силно разочарован. Не че очакваше нещо по-различно, но Фаулър би могъл да демонстрира поне малко благородство и човечност. В крайна сметка не губеше нищо. Вместо това се държеше като някакъв дребен апаратчик. „Кажи ми, Робърт — запита се руснакът, без да променя каменното си изражение, което би му донесло доста пари на покер в Лас Вегас, — що за човек си ти?“
— Стана късно, приятелю — забеляза Нармонов. — Ще се видим утре следобед, нали?
Фаулър се изправи.
— Утре следобед, Андрей.
Боб Фаулър придружи руснака до вратата и след като го изпрати, се върна в стаята си. Той извади от джоба си ситно изписана бележка, за да провери дали е задал всички предвидени въпроси.
— Е?
— Описанието му на проблема с ракетите съответства на сведенията на нашите инспектори. Дано това задоволи момчетата от разузнаването — направи гримаса президентът, знаейки, че те никога няма да бъдат доволни. — Мисля, че има проблеми с армията си.
Доктор Елиът седна.
— Нещо друго?
Президентът й наля чаша вино и се настани до съветничката си по националната сигурност.
— Обичайните любезности. Той е много зает и много угрижен човек. А ние знаем това, нали?
Лиз разклати чашата и помириса виното си. По принцип не харесваше италианските вина, но това бе хубаво.
— Мислех си, Робърт…
— Да, Елизабет?
— Това, което се случи с Чарли… трябва да направим нещо. Не е честно да бъде забравен по този начин. Все пак заслугата за това споразумение е и негова.
— Всъщност да — съгласи се Фаулър и отпи от повторно напълнената си чаша. — Права си, Елизабет. Той наистина положи доста усилия.
— Мисля, че трябва да съобщим за това. Разбира се, много тихо. Поне…
— Да, той определено не трябва да бъде запомнен само с някаква си бременна студентка. Доста благородно от твоя страна, Елизабет. — Фаулър чукна чашата си в нейната. — Добре тогава, погрижи се за журналистите. Нали утре предобед ще съобщаваш подробностите по споразумението?
— Точно така, около девет часа.
— След като свършиш, дръпни няколко репортери настрана и им съобщи това, което трябва да знаят. Може би душата на Чарли ще се успокои.
— Няма проблеми, господин президент — съгласи се Лиз.
Е, прогонването на този зъл дух се оказа доста лесно. Дали имаше нещо, в което не може да убеди Фаулър?
— Утре ще бъде голям ден.
— Най-големият, Боб, най-големият — облегна се назад Елиът и разхлаби шалчето на врата си. — Дори не съм си и помисляла, че мога да присъствам на такова събитие.
— Аз пък съм си мислил — каза Фаулър и в очите му засвяткаха пламъчета.
И внезапно съвестта го загриза. Бе очаквал в този момент до него да има друга жена. Но съдбата реши иначе. Съдбата. Светът бе толкова странен. Но той не можеше да промени съдбата, нали? А тя бе решила, че точно в този миг трябваше да бъде с Елизабет. Той нямаше пръст в това. Ето защо не трябваше да се чувства виновен, нали? Вината нямаше място тук. Той правеше от света по-добро място, изпълнено с мир и сигурност. Какво общо имаше вината?
Елиът затвори очи и ръката на президента погали предизвикателно изпънатата й шия. Дори и най-дръзките й мечти не бяха рисували такава картина.
Хората на президента заемаха цели три етажа от хотела. По изходите и в различни сгради от другата страна на улицата бдяха американски и италиански бодигардове. Но коридорът, водещ към президентските стаи, бе запазена територия за личната му охрана. Конър и Д’Агустино направиха последна проверка, преди да се оттеглят. В коридора дежуряха десет агенти, а други десет се спотайваха зад различни затворени врати. Трима от агентите в коридора носеха тъй наречените ОБР-чанти. Пълното название бе чанти с оръжие за бързо реагиране. Всяка от тях съдържаше автомат „Узи“, който можеше да бъде изваден само за секунда и половина. Който и да успееше да проникне дотук, щеше да бъде топло посрещнат.
— ЯСТРЕБ и ХАРПИЯ май обсъждат държавни дела — забеляза тихо Дага.
— Хелън, никога не съм предполагал, че си толкова целомъдрена отвърна Пит Конър с лека усмивка.
— Не е моя работа, но в миналото хората, пазещи пред вратата, са се наричали евнуси или нещо такова.
— Ако продължаваш да говориш така, Дядо Коледа няма да пусне нищо в чорапа ти.