— Май ще се преместя на работа във ФБР — цъкна с език Дага. — Държат се като ученици. Неприлично е.
— Дага…
— Знам, че той е Шефът и че вече е голямо момче, и че не трябва да забелязваме нищо. Спокойно, Пит, да не би да си мислиш, че ще се раздрънкам пред репортерите?
Тя отвори вратата към задните стълби и видя трима агенти, двама от които вече с ръце на чантите си с ОБР.
— Тъкмо щях да ти предложа едно питие… — каза Конър с безизразно лице.
Това беше шега. Двамата с Дага не пиеха по време на дежурство, а те рядко се виждаха свободни. Не че никога не бе мислил да пофлиртува с нея. И двамата бяха разведени. Но просто нищо нямаше да се получи. Тя също го знаеше и му се усмихна.
— Не мисля, че би ми навредило. Както знаеш, съм израснала с тези питиета. Каква скапана работа имаме само! — Тя хвърли последен поглед на коридора. — Всички са по местата си, Пит. Мисля, че вече можем да си лягаме.
— Наистина ли харесваш десетмилиметровите оръжия?
— Миналата седмица стрелях с такъв пистолет в Грийнбелт. Още с първия изстрел улучих десетката. По-добре не можеше и да бъде, скъпи.
Конър сепнато спря и после се засмя.
— За бога, Дага?
— Хората могат да чуят, а? — погледна го дяволито Д’Агустино. — Ето това имах предвид.
— Господи, човекът не може да стане пуритан само защото е президент.
Хелън д’Агустино сръга колегата си в ребрата и се отправи към асансьори. ПИТ имаше право. Превръщаше се в целомъдрена глупачка, а това съвсем не бе в характера й. Дага бе страстна жена, чийто единствен опит за брак не я отведе никъде. Оказа се, че едно домакинство е твърде тясно за две властни личности — особено пък ако са италианци. Сега осъзнаваше, че позволява предразсъдъците да влияят върху преценката й. Това в никакъв случай не и правеше чест, дори и преценката да не касаеше пряко работата. Личното време на ЯСТРЕБ му принадлежеше изцяло, но тези пламъчета в погледа… „Тази кучка го е обсебила.“ Дага се зачуди дали някой президент бе позволявал да се случи подобно нещо. „Вероятно“ — помисли си тя. В края на краищата те бяха просто мъже, а мъжете понякога мислеха със слабините вместо с ума си. Обиждаше я не друго, а фактът, че президентът се е превърнал в лакей на такава повърхностна жена „Но това е странно — помисли си тя. — Аз съм разкрепостена жена.“ Защо тогава си блъскаше главата с този проблем? ИЗМИНАЛИЯТ ден бе твърде дълъг, за да може да си отговори. Дага имаше нужда от сън и знаеше, че ще успее да поспи само пет-шест часа, преди отново да я събудят. „По дяволите тези пътувания през океана…“
— И какво откри? — попита Куати точно след зазоряване.
Предния ден той бе отсъствал, за да се срещне с други партизански лидери. Сигурно бе посетил и лекаря, но Гусн не можеше да го попита за това.
— Не съм сигурен — отвърна инженерът. — Вероятно някакво електронно устройство за прехващане на сигнали или нещо подобно.
— Значи ще ни бъде от полза — каза веднага командирът.
Въпреки сближаването — или какъвто там бе терминът — между Изтока и Запада бизнесът си оставаше бизнес. Руснаците все още имаха армия, а тя пък си служеше с оръжие. Предпазните мерки, вземани срещу това оръжие, със сигурност щяха да ги заинтересуват. Особено ценяха израелската екипировка, тъй като американците използваха изобретенията им. Дори и старата техника показваше как са мислили израелските инженери, а този начин на мислене можеше да ги отведе към новите системи.
— Сигурно ще успеем да го продадем на руските си приятели.
— А какво ще кажеш за американеца? — попита Куати.
— Справи се доста добре. Харесва ми, Исмаил. Сега го разбирам повече.
Инженерът обясни защо и Куати кимна.
— И какво да го правим?
— Може би малко тренировки с оръжие няма да му навредят — повдигна рамене Гусн. — Нека да видим дали ще се сработи с хората.
— Чудесно. Ще го изпробваме още тази сутрин. А ти кога смяташ да се заемеш с разглобяването на устройството?
— Възнамерявах да го направя днес.
— Отлично. В такъв случай не искам да те задържам.
— Как се чувстваш, командире?
Куати се намръщи. Чувстваше се отвратително, но се успокояваше, че това сигурно се дължи на споразумението с израелците. Нима бе вярно? Нима бе възможно? Историята казваше „не“, но напоследък станаха толкова много промени… Някакво съглашение между ционистите и саудитците… Е, какво друго можеше да се очаква след войната с Ирак?! Американците бяха изиграли ролята си и сега прибираха дивиденти. Наистина доста разочароващо, но не и непредвидимо. А шумотевицата около споразумението щеше да отклони вниманието на света от последното израелско варварство. Онези хора, които на всичко отгоре се наричаха „араби“, се бяха държали като жени. Бяха приели огъня и смъртта с наведени глави… Куати поклати глава. Не, това не беше борба. Значи американците правеха всичко възможно да неутрализират политическия ефект от израелското клане, а саудитците подскачаха около тях като послушни палета, каквито всъщност бяха. Но каквото и да идваше насреща, то едва ли щеше да спре борбата на палестинците. „Скоро ще се почувствам по-добре“ — каза си Куати.