— Няма значение. Обади ми се, когато разбереш какво точно е устройството.
Гусн излезе. Тревожеше се за командира си. Мъжът на сестра му бе казал, че Куати е болен, но нищо повече. Както и да е, сега имаше друга работа.
Работилницата му представляваше мизерни дървена постройка с покрив от огъната ламарина. Ако не бе в този вид обаче, някой израелски изтребител щеше отдавна да я е разрушил.
Бомбата — той все още я наричаше така — лежеше на прашния под. В помещението имаше А-образен винкел, подобен на онзи в камиона, чрез който можеше да я премести. Още предния ден Гусн бе накарал двама работници да я завържат с веригите на лебедката. Той включи лампите — обичаше да работи на светлина — и се загледа в… бомбата.
„Защо ли продължавам да я наричам така“ — запита се Гусн. Разбира се, трябваше да започне от малкото капаче за достъп до вътрешността. Ударът в земята без съмнение бе повредил пантичките, но той разполагаше с цялото време на света.
Гусн избра една отвертка от сандъчето си с инструменти и се залови за работа.
Президентът Фаулър спа до късно. Умората от полета все още му тежеше, пък и… той се засмя на образа си в огледалото. Милостиви Боже, три пъти за по-малко от двадесет и четири часа… Той се опита да пресметне наум, но упражнението се оказа непосилно преди сутрешното кафе. Във всеки случай три пъти за сравнително кратко време! Не го бе постигал от доста отдавна. Пък и си бе починал добре. Тялото му бе стегнато и бодро. След сутрешния душ бръсначът започна да сваля крема за бръснене и под него се появи по-младо и по-слабо лице, отговарящо на блясъка в очите. След три минути Фаулър вече бе подбрал раирана вратовръзка в тон с бялата риза и сивия си костюм. Трябваше да създава впечатление на сериозен, но не и мрачен човек. Нека червената коприна на свещениците да блести пред камерите. Речта му щеше да предизвика още по-голям ефект, ако изнесена от бизнесмен политик. Имиджът на Фаулър бе точно такъв, въпреки че той никога не се бе занимавал с частен бизнес. Боб Фаулър трябваше да покаже, че е сериозен човек. Без съмнение с усет към проблемите на обикновените хора, но човек, който винаги избира правилния ход.
„Е, днес със сигурност ще разберете, че съм такъв“ — каза президентът на Съединените щати в поредното огледало, докато оправяше вратовръзката си. На вратата се почука и той обърна глава.
— Влез.
— Добро утро, господин президент — поздрави го тайният агент Конър.
— Как си, Пит? — попита Фаулър и отново се обърна към огледалото. Възелът не изглеждаше добре и той отново го развърза.
— Чудесно, благодаря ви, сър. Времето днес е доста хубаво.
— Вие, момчета, никога не си почивате достатъчно. Пък и не разглеждате забележителностите. Предполагам, грешката е моя. — „Ето, сега наистина изглежда добре“ — помисли си Фаулър.
— Не се притеснявайте, господин президент, всички членове на охраната са доброволци. Какво искате за закуска, сър?
— Добро утро, господин президент — изникна отнякъде доктор Елиът. — Днес е денят.
БОБ Фаулър се извърна с усмивка.
— Наистина е днес. Ще закусваш ли с мен, Елизабет?
— С удоволствие. Нося и сутрешния доклад. Този път е кратък. Просто за разнообразие.
— Пит, закуска за двама… Голяма. Гладен съм като вълк.
— За мен само кафе — обърна се като към прислужник Лиз. Конър долови интонацията й, но единствената му реакция, преди да излезе, бе леко кимване с глава.
— Боб, изглеждаш прекрасно.
— Ти също, Елизабет.
И наистина бе така. Тя носеше най-скъпия си костюм, който бе официален, но подчертаваше женствеността й. Доктор Елиът седна и прочете доклада си.
— ЦРУ смята, че японците замислят нещо — завърши тя.
— Какво?
— Райън твърди, че са доловили слухове за нещо предстоящо в поредния кръг търговски преговори. Министър-председателят им май се е изказал непочтително.
— Какво точно е казал?
— „За последен път ни лишават от място на световната сцена. Ще ги накараме да си платят“ — цитира доктор Елиът. — Райън смята, че е важно.
— А ти какво мислиш?