Следобедът обещаваше да бъде дълъг. Започнаха с речите. Като домакин папата взе думата пръв. Реториката му прозвуча удивително бледо. Той изнесе няколко тихи урока върху Светото писание и отново се спря на приликите между трите представени на церемонията религии. Всеки от държавните глави и религиозните водачи получаваше симултанен превод. От него обаче нямаше нужда, тъй като те притежаваха копия от предстоящите речи. Мъжете около масата едва сдържаха прозявките си, тъй като речите си оставаха само речи, а политиците трудно издържат чуждите думи, пък били те и на други държавни глави. Фаулър скучаеше най-много. Той щеше да произнася речта си последен. Президентът тайничко погледна часовника си и без да променя каменното си изражение, се зае да размишлява над оставащите деветдесет минути.
Изминаха още четиридесет минути, но най-накрая болтовете бяха развити. Големи, тежки, неръждаеми болтове. „Това устройство е правено, за да издържа на всичко — помисли си Гусн, — но в крайна сметка печеля аз.“ Сега трябваше да извади цилиндъра. Той още веднъж огледа грижливо за евентуални взривни механизми и опипа вътрешността. Само предпазливостта гарантираше успех в работата му. Единственото нещо, свързано с цилиндъра, бе радарът. Имаше места за още три връзки, но те бяха празни. Умората попречи на Гусн да забележи, че и трите бяха обърнати към него и следователно лесни за достъп. Цилиндърът стоеше на мястото си, поддържан от решетката, но болтовете вече ги нямаше и изваждането бе въпрос на сила.
Андрей Илич Нармонов говори малко. „Речта му — помисли си Фаулър — е проста и изпълнена с достойнство. Показва забележителна скромност, която със сигурност ще предизвика отзвука на коментаторите.“
Гусн прикачи още една макара на А-образния винкел. Цилиндърът имаше ухо, в което можеше да се закачи куката на скрипеца. Слава богу, че израелците не обичаха да се морят повече от него. Останалата част от корпуса бе по-лека, отколкото очакваше, но в един момент цилиндърът се заклещи в металната решетка и започна да повдига след себе си целия корпус. Така не можеше да продължава. Гусн напръска още масло по решетката и остави гравитацията да си свърши работата… Но след минута търпението му се изчерпа. Той намери достатъчно голям отвор, пъхна лоста си и започна да раздалечава решетката от цилиндъра. Напредваше с частици от милиметъра. След четири минути се чу жаловитото стържене на търкаща се стомана и корпусът падна. Оставаше само да откачи цилиндъра от веригата.
Той бе боядисан в зелено и имаше собствена вратичка за достъп. Гусн избра гаечния ключ, който му трябваше, и започна да развива четирите болта, поддържащи вратичката. Въпреки че бяха стегнати, те поддадоха бързо. Ибрахим вече не си губеше времето. Ентусиазмът заглушаваше гласа на здравия разум, който му казваше да си почине.
Най-накрая дойде ред на Фаулър.
Президентът на Съединените щати се приближи към катедрата с кафява кожена папка в ръце. Ризата му бе толкова колосана, че приличаше на шперплат. Яката вече протриваше врата му, но той не й обръщаше внимание. Това бе звездният му миг. Той погледна право в камерата. Изражението му бе сериозно, но не мрачно. Въодушевено, но не весело. Гордо, но не надменно. Фаулър кимна към останалите участници в церемонията.
— Свети отче, ваше височество, господин президент — започна той. — Господа министър-председатели и вие, жители на нашия тревожен, но изпълнен с надежда свят.
Събрахме се в този античен град, познаващ войната и мира вече повече от три хилядолетия. Град, който е бил люлка на една от най-великите световни цивилизации и днес е център на още по-велика вяра. Дойдохме отдалеч. От пустини, от планини, от безбрежните европейски равнини и от още един град, разположен край голяма река. За разлика от мнозината чужденци преди нас обаче, ние пристигнахме тук с мир. Имаме една-единствена цел да сложим край на войната и страданията и да донесем благословения мир в още едно разбунено кътче на света. В място, чиято история е кървава баня, но чиито идеали ни отличават от животните като същества, създадени по Божи образ и подобие.
Фаулър сведе поглед, за да прелисти страницата. Той знаеше как да произнася реч. Практиката през последните тридесет години не бе отишла напразно и сега президентът говореше, сякаш се намира поне пред стотина съдебни заседатели. Фаулър премерваше думите и паузите, вмъкваше емоционален подтекст, който не се връзваше с представите за Ледения човек, и използваше гласа си като музикален инструмент, сякаш бе част от огромната му воля.