— Този град, държавата Ватикана, посветил се в служба на Бог и човечеството, днес изпълни мисията си по-добре от всеки друг път. Защото днес, мои световни съграждани, днес ние осъществихме още една от мечтите на всички хора, независимо от това какви са и къде живеят. С помощта на вашите мотиви и с примера, даден ни още преди векове, ние прозряхме, че мирът е по-добър от войната. Той е цел, заслужаваща много по-големи усилия и изискваща далеч повече храброст, отколкото проливането на човешка кръв. Преходът от война към мир е измерение на силата ни.
Днес имам привилегията и честта да съм измежду хората, които ще обявят на света, че е сключен договор, слагащ край на тъжните противоречия в района, свещен за всички нас. Това споразумение разрешава конфликта в съответствие със справедливостта, вярата и словото на Бог, когото тачим под различни имена, но който вижда всички ни.
Договорът признава правото на всички мъже и жени в региона на сигурност, свобода на вероизповеданието, свобода на словото и човешко достойнство, въплътени в каноните, че всички сме Божи творения и всеки от нас е уникален, но пред Него всички сме равни…
И последната вратичка поддаде. Гусн затвори очи и уморено прошепна благодарствена молитва. Работеше вече четири часа, без да сложи залък в устата си. Той остави вратичката на земята и отдели болтовете настрана, за да не се изгубят. Като всеки инженер Гусн обичаше реда в работата си. През отвора се виждаше пластмасов печат, който, за щастие, бе все още цял. Той бе устойчив на влага и топлина. Значи наистина си имаше работа със сложно електронно устройство. Гусн внимателно го докосна. Печатът бе цял-целеничък. Той взе малък нож и внимателно го изстърга. Сега вече погледна в цилиндъра и една студена ръка стисна гърлото му. Пред Гусн стоеше безформена топка от нещо като жълтеникава глина… Приличаше на мръсно тесто за хляб.
Беше бомба.
Или поне самовзривяващо се устройство. И то доста мощно. Петдесет килограма силен експлозив…
Гусн отскочи встрани и внезапно почувства нужда да отиде до тоалетната. Инженерът затърси кибрита си и успя да запали едва от третия път. Как бе могъл да пропусне… какво? Какво бе пропуснал? Нищо. Бе работил внимателно, както и всеки друг път. Не, израелците все още не го бяха убили. Конструкторите им можеше и да са умни, но той също не бе глупав.
„Спокойно“ — каза си Гусн. Той отново се приближи и огледа вътрешността на цилиндъра. Кабелът, който го свързваше с радара, все още бе на мястото си. Виждаха се и трите празни места за връзки с други кабели.
„Какво знам за това нещо?“
„Радар, здрав корпус, вратичка за достъп… експлозив, свързан с…“ Гусн се наведе още повече. Симетрично разположени на равно разстояние върху сферата се виждаха детонатори… Кабелите, излизащи от тях… „Не е възможно. Не, не може да е това!“
Гусн свали детонаторите един по един, като откачаше свързващите кабели и ги подреждаше на едно одеяло. Работеше бавно и внимателно, защото детонаторите бяха най-капризното нещо, направено от човешка ръка. Без тях мощният експлозив бе почти безопасен. Можеше спокойно да си отчупиш парченце от него и да си стоплиш вода на огъня. С помощта на ножа той изчовърка удивително здраво захванатите детонатори.
— Всички знаем старогръцкия мит за Пандора, която получила една кутия. Тя пренебрегнала забраната да я отваря и пуснала на свобода болестите, войната и смъртта. Пандора била отчаяна от постъпката си, но в дъното на кутията открила останалата там надежда. Ние изтърпяхме толкова много войни, но най-накрая успяхме да използваме надеждата. Пътят бе дълъг, кървав, изпълнен с отчаяние, но винаги водеше нагоре. Защото надеждата в представата на цялото човечество за това какъв може и трябва да бъде светът. И именно надеждата ни доведе тук.
Легендата може да е останала от езически времена, но това не омаловажава истината, съдържаща се в нея. От днес слагаме войната, болестите и безсмислената смърт обратно в кутията. Ние затваряме вратата към конфликтите и си оставяме най-важния подарък на Пандора — надеждата. Днес мечтите на човечеството стават реалност.
На този ден ние приехме мира от Божиите ръце. Благодаря ви.
Президентът топло се усмихна към камерата и се отправи към стола си сред повече от любезни ръкопляскания. Времето за церемонията по подписването настъпи. След като говори последен, на Фаулър се падаше правото да подпише пръв. Всичко свърши бързо и Дж. Робърт Фаулър влезе в историята.