— Обади ми се, когато разбереш мнението на Трент по финансовия въпрос.
— Да, сър.
Джак излезе от кабинета Ставаше все по-добър. В крайна сметка Кабът не се оказа чак такъв инат.
Гусн трябваше да помисли. Сега не бе време нито за възбуда, нито за прибързани действия. Той седна в един от ъглите на работилницата си и няколко часа пуши непрекъснато, без да откъсва поглед от блестящата метална сфера на пода. „Каква е степента на радиоактивност?“ — питаше почти непрекъснато една част от мозъка му, но този въпрос бе позакъснял. „Ако тежката метална сфера излъчва гама лъчи, вече съм мъртъв“ — реши друга част от мозъка му. Сега трябваше да мисли и да преценява. Нужно му бе огромно усилие на волята, за да стои неподвижно, но той успя.
За пръв път от много години насам Гусн се срамуваше от образованието си. Той бе експерт в областта на електронното и механично инженерство, но така и не си направи труда да прочете нещо за ядрения им еквивалент. „Пък и каква полза мога да имам от подобни знания?“ — се бе питал Ибрахим в редките случаи, когато му се приискваше да научи повече. Очевидно никаква. Затова Гусн се бе насочил към разширяване и задълбочаване на знанията си в области, касаещи го пряко — механични и електронни взриватели, електронни защитни устройства, взривни материали и висококачествени уреди за разпознаването им. Бе прочел всичко, свързано с апаратурата за откриване на експлозиви по летищата и други интересуващи го зони.
„Първо — каза си Гусн, запалвайки петдесет и четвъртата си цигара за деня, — трябва да се снабдя с всичко, издадено по въпроса за ядрените материали и техните физични и химични свойства. Технология за производство на бомби, качествата на бомбите, радиологични ефекти… Израелците сигурно знаят, че са изгубили бомбата. И то още през 1973! — помисли си удивено той. — Тогава защо… Но, разбира се. Големите възвишения имат вулканичен произход. Подземните скали, както и почвата, в която онези нещастни селяни се опитват да отглеждат зеленчуците си, са базалтови.
Базалтът абсорбира радиацията сравнително бързо… Бомбата е лежала на два-три метра под земята в каменистата почва. Излъчванията й трябва отдавна да са били погълнати от базалта…“
„Значи ще живея!“ — разбра Гусн.
„Разбира се! Ако оръжието бе чак толкова опасно, щеше да бъде защитено доста по-добре. Слава на Аллах!“
„Мога ли… мога ли?“ Това бе въпросът.
— Защо не? — каза гласно Гусн. — Защо не? Имам необходимите части. Повредени са, но…
Той загаси цигарата си в земята до всички останали и се изправи. Тялото му се разтресе от кашлица. Знаеше, че цигарите го убиват… бяха по-опасни и от това… но му помагаха да мисли.
Инженерът повдигна металната сфера. Какво щеше да прави с нея? Засега я остави в ъгъла и я покри с кутията за инструменти. След това излезе от работилницата и се запъти към джипа си. Пътят до щаба му отне петнадесет минути.
— Трябва да говоря с командира — каза Гусн на охраната.
— Той току-що си легна — отвърна му боецът.
Цялата част бе станала по-внимателна към командира си.
— Ще се наложи да го вдигна. — Гусн мина покрай него и влезе в сградата.
Стаята на Куати се намираше на втория етаж. Гусн изкачи стълбите, мина покрай друг войник и отвори вратата на спалнята. С влизането си чу шума от душа в банята.
— Аз съм, Гусн Трябва да поговорим.
— Не може ли утре?
Куати се появи от банята. Лицето му бе пръстеносиво. Въпросът не прозвуча като заповед и това говореше за състоянието на командира повече, отколкото Гусн можеше да си представи. Може би новината щеше да го накара да се почувства по-добре.
— Приятелю, трябва да ти покажа нещо. И то още тази вечер. — Гусн се опита гласът му да прозвучи спокойно.
— Наистина ли е толкова важно? — почти изстена Куати.
— Да.
— Разкажи ми.
Гусн само поклати глава и посочи ушите си.
— Отнася се за нещо интересно. Оказа се, че израелската бомба има нов детонатор. Едва не ме уби. Трябва да предупредим колегите си за него.
— Бомба ли? Мислех, че… — Куати спря по средата на изречението. За момент лицето му се проясни и командирът въпросително повдигна вежди. — Тази вечер, казваш?
— Ще те закарам с джипа си.
Желязната воля на Куати взе връх.
— Много добре. Изчакай да се облека.
Гусн слезе по стълбите.
— Двамата с командира ще отидем да видим нещо.
— Мохамед! — извика шефът на охраната, но Гусн го спря.
— Аз лично ще го закарам. В моята работилница няма опасности.
— Но…