— Възможно най-скрито — отвърна Райън.
— По дяволите — изруга Трент. — Казвал съм на Олсън за това. Специалистите му постоянно извъртат и той ги търпи. Ами ако…
— Да, ако всичките ни връзки са пробити — изказа мисълта му Джак. — Благословена да е гласността, нали?
— Маркъс разбра ли какви могат да бъдат последствията?
— Обясних му тази сутрин. Разбра. Ал, Кабът може и да няма опита, който аз и ти бихме желали да има, но напредва бързо. Имал съм и по-лоши шефове.
— Твърде си предан. Сигурно ти е останало от времето в морската пехота — забеляза Трент. — От теб ще излезе добър директор.
— Никога няма да проверим думите ти.
— Вярно е. Сега, когато Лиз Елиът е съветник по националната сигурност, ще трябва да внимаваш. Нали знаеш?
— Аха.
— С какво, по дяволите, си я настроил срещу себе си? Не че е много трудно, разбира се.
— Беше точно след конгреса — обясни Райън. — Отидох в Чикаго, за да се срещна с Фаулър. Тя ме хвана в неподходящ момент — изморен от пътуването и тъй нататък. Разкрещя се насреща ми и аз не й останах длъжен.
— Научи се да бъдеш мил с нея — предложи Трент.
— Това са думи на адмирал Гриър.
Трент подаде документите обратно на Джак.
— Трудно е, нали?
— И още как.
— Но трябва да се научиш. По-добър съвет не мога да ти дам. — „Сигурно само ще си изгубиш времето“, добави мислено той.
— Да, сър.
— Молбата ти идва в добър момент. Останалите членове на комисията ще бъдат дяволски впечатлени от новата операция. Японофилите със сигурност ще се разшумят и ще проличи, че управлението не си губи времето. Ако имаме късмет, след две седмици парите ще са налице. Петдесет милиона долара — детска игра. Благодаря ти, че намина.
Райън затвори куфарчето си и се изправи.
— Удоволствието бе мое.
Трент стисна ръката му.
— Ти си добър човек, Райън. Жалко, че не си гей.
Джак се засмя.
— Никой не е идеален, Ал.
Райън се върна обратно в Ленгли, остави документите по операция НИИТАКА в секретна секция и с това приключи работата си за деня. Двамата с Кларк взеха асансьора и напуснаха сградата с един час по-рано от обичайното. Правеха това два пъти в месеца. След четиридесет минути спряха на паркинга пред една дрогерия между Вашингтон и Анаполис.
— Здравейте, доктор Райън! — посрещна го Карол Зимър иззад касата.
Един от синовете й я замести и тя поведе Джак към задната стая. Джон Кларк огледа магазина. Не се безпокоеше за сигурността на Райън, а за отношението на местните хулигани към собствеността на семейство Зимър. Той и Чавес се бяха погрижили за шефа на бандата, и то пред очите на трима от членовете й. Един от тях се бе опитал да му помогне и само доброто сърце на Чавес не го прати в болницата. „Това — прецени Кларк — е сигурен знак, че Динг поумнява.“
— Как върви бизнесът? — попита Джак.
— В сравнение с миналата година сме повишили оборота си с цели двадесет и шест процента.
Карол Зимър бе четиридесетгодишна жена, родена в Лаос. Точно по времето, когато северновиетнамската армия завземаше и последните позиции на американците в Лаос, тя бе спасена от крепостта, в която се намираше, от един американски хеликоптер.
Шестнадесетгодишната по онова време Карол бе единственото оцеляло дете на вожда на племето хмонг. Той пък от своя страна бе защитавал храбро и до смърт своите и американските интереси. Карол се омъжи за сержанта от военновъздушните сили Бък Зимър, загинал в друг хеликоптер и от друго предателство. Именно тогава Райън се появи в семейство Зимър. Въпреки дългите години държавна служба той явно не бе изгубил търговския си нюх. Сполучливо избраното място на дрогерията позволяваше на семейство Зимър да печели толкова, че да не прибягва до учредения от Райън образователен фонд за децата. С помощта на отец Тим Райли първият син на Карол получи пълна стипендия в Джорджтаунския колеж и вече бе пред завършване. Както при повечето азиатци, преклонението на Карол пред образованието граничеше с религиозен фанатизъм и децата й се бяха метнали на нея. Освен това тя ръководеше магазина си е машиналната точност на пруски сержант, командващ пехотинци. Тезгяхът бе толкова чист, че Кети Райън спокойно можеше да го ползва като операционна маса. Джак се усмихна на мислите си. Може би Лоурънс Алвин Зимър младши щеше да направи точно това.
Райън прегледа счетоводните книги. Вече не можеше да практикува като счетоводител, но все още разбираше от счетоводен баланс.
— Ще вечеря ли с нас?
— Не мога, Карол. Трябва да се прибирам у дома. Тази вечер синът ми има бейзболен мач. При теб всичко наред ли е? Имаш ли още проблеми с онези хулигани?