— Целта на упражнението бе да ви покажем последиците от загубата на предимството в акустика. — Манкузо помълча около половин минута и отново заговори: — Добре, не беше честно. Но нима животът не е същият?
— „Акула“ е добра лодка, но дали притежава и добър сонар?
— Предполагам, че е на нивото на второто поколение 688.
„Няма начин“ — каза си Рикс.
— И какви други изненади мога да очаквам?
— Добър въпрос. Отговорът е, че не знаем. А щом не знаем, трябва да предполагаме, че са не по-малко опасни от нас.
„Няма начин“ — помисли си отново Рикс.
„Може би дори и по-опасни“ — добави наум Манкузо.
— Добре — обърна се контраадмиралът към екипа на атакуващия отсек. — Прегледайте информацията и след тридесет минути ще направим разбор.
Рикс проследи с поглед Чембърс и Манкузо, които излязоха от стаята. Манкузо бе умен и ефективен подводничар, но въпреки това си оставаше проклет жокей на атакуваща подводница. Той не заслужаваше командването на ескадра от ракетоносци, защото просто не мислеше както трябва. Бяха се наговорили с бившия си колега от Атлантическия флот. По дяволите. Рикс бе сигурен, че е постъпил правилно.
Условията при тренировка бяха нереални. Нима Росели не му каза, че „Мейн“ е неоткриваема? По дяволите! Първата му възможност да докаже на командира на ескадрата на какво е способен, пропадна. Бе провалена от някаква си измислена, нечестна тренировка. Бе провалена от екипажа му, с който Росели толкова се гордееше.
— Господин Шоу, дайте ми дневниците си със сведенията от анализа на целта.
— Заповядайте, сър.
Мичман Шоу, който само преди две седмици бе завършил подводничарското училище в Гротън, стоеше в ъгъла и стискаше дневниците в ръцете си. Рикс ги взе и ги разтвори на масата. Очите на капитана зашариха по страниците.
— Слабо. Можехте да го направите поне с една минута по-бързо.
— Да, сър — отвърна Шоу.
Не знаеше как би могъл да се справи по-бързо, но командирът твърдеше обратното, а той винаги имаше право.
— Това можеше да се окаже решаващо — каза с тих, но жлъчен глас Рикс.
— Съжалявам, сър.
Мичман Шоу за пръв път грешеше сериозно. Рикс се изправи, но въпреки това трябваше да вдигне поглед, за да погледне Шоу в очите. Фактът, че ТРЯбва да гледа отдолу нагоре, сякаш го ядоса още повече.
— Съжалението не оправя нещата, господинчо. Съжалението застрашава лодката и мисията ни. Съжалението отнема човешки животи. „Съжалявам“ е извинение за некадърници. Ясен ли съм, господин Шоу?
— Тъй вярно, сър.
— Чудесно. — Думата прозвуча като ругатня. — Да се надяваме, че това е последната ви грешка.
Следващият половин час премина в преглеждане на документите от занятието. След това офицерите преминаха в по-голяма стая, където щяха да чуят доклад за действията на Синия екипаж. Капитан трети ранг Клагет задържа началника си.
— Капитане, мисля, че беше малко остър с Шоу.
— Какво имаш предвид? — попита неприятно изненадан Рикс.
— Той не допусна никакви грешки. Самият аз бих могъл да се справя със задачата му едва с тридесет секунди по-бързо. Старшината, който бе с него, прави анализи на целта от пет години. Той също е завършил училището за подводничари. Наблюдавах работата и на двамата. Справиха се отлично.
— Значи тогава грешката е била моя? — попита Рикс с мамещо спокоен глас.
— Да, сър — отвърна честно както винаги помощник-капитанът.
— Значи така?
Рикс се отдалечи, без да каже нищо повече. Думата „нещастна“ бе твърде слаба, за да изрази състоянието на Петра Хаслер-Бок. Тя наближаваше четиридесет години, петнадесет от които бяха прекарани в бягство и криене от западногерманската полиция. Най-накрая се бе принудила да избяга в източната част — „бившата източна част“ — усмихна се следователят от Бундескриминаламт. Удивителното бе, че все още изглеждаше младолика. На всяка от снимките в дебелото досие се виждаше привлекателна, жизнерадостна, усмихната жена с по детски гладко лице, обрамчено от хубава кестенява коса. Същото това лице бе наблюдавало смъртта на трима души, единият от тях жестоко измъчван с нож в продължение на няколко дни, припомни си детективът. Убийството бе част от важен политически акт. По същото време трябваше да се гласува дали американците да разположат ракетите си „Круз“ и „Пършинг“-2 в Германия. Фракция „Червена армия“ се бе опитала да попречи, като ужаси гласоподавателите. Опитът, разбира се, се бе оказал безуспешен, но въпреки това жертвата бе умряла след средновековни мъчения.