Съветничката по националната сигурност успя да се усмихне.
— Благодаря за мнението ви по въпроса как се води държавна политика, доктор Райън. Мисля, че приключихме.
— Благодаря ви, доктор Елиът. Между другото, смятам, че не трябва да пречим на развитието на процеса. Съглашението ще бъде одобрено въпреки всичко.
— Защо? — едвам се сдържа да не изсъска Елиът.
— Споразуменията са добри за Израел от всяка гледна точка. Хората ще го разберат веднага щом осмислят информацията и изразят мнението си пред избирателите. Израел е демократична страна, а демокрациите обикновено постъпват правилно. Погледнете историята — демокрацията се е разпространила единствено поради ефективността си. Ако се панираме и започнем да взимаме предохранителни мерки, само ще влошим положението. Ако пък оставим процеса да се развива нормално, както се предполага, че трябва да се развива, вероятно всичко ще бъде по план.
— Вероятно?
— В живота няма нищо сигурно. Всичко е само вероятно — обясни Райън. „Защо ли не го проумяват?“, зачуди се той. — Намесата обаче е с по-голям шанс за провал, отколкото пасивното поведение. Въобще пълната пасивност често е най-правилният ход. Смятам, че този случай не е по-различен. Нека оставим системата им да работи. Мисля, че така е най-разумно. Това е мнението ми.
— Благодарна съм за съображенията ви — каза тя и се извърна.
— Удоволствието както винаги бе мое.
Елиът изчака, докато чуе затварянето на вратата, и чак тогава обърна лице към нея.
— Мръсно копеленце такова! Ще те накарам да си платиш за това — обеща тя.
Райън се качи в колата си, паркирана на западната алея. „Май попрекали, момко“ — каза си той.
„Не, не си. Тя започваше да мисли по онзи начин и ти трябваше да затръшнеш вратата под носа на мислите й.“
Това бе най-опасната идея, която можеше да хрумне на един правителствен служител. Джак познаваше и други случаи. Във Вашингтон с хората се случваха ужасни неща. Те пристигаха тук, пълни с идеи. Още със стъпването в него обаче всичките им прекрасни намерения се изпаряваха във и без това влажния климат. Някои го наричаха „срастване със системата“, но според Джак си бе чиста проба замърсяване на околната среда. Самата вашингтонска атмосфера покваряваше хорските души.
„А ти да не си имунизиран, Джак?“
Райън се замисли над въпроса, без да забелязва, че Кларк го наблюдава в огледалото. Това, което го отличаваше, бе фактът, че никога досега не се е предавал… Нито веднъж. Или пък грешеше? Имаше случаи, в които можеше да постъпи и другояче. Имаше и неща, които не се бяха осъществили точно както си ги мислеше.
„Ти си същият като тях. Само се мислиш за различен.
Щом още мога да си задавам въпроса и да си отговарям, значи няма страшно.
Разбира се.“
— Е, и?
— Мога да направя много — отвърна Гусн, — но не сам. Трябва ми помощ.
— А секретността?
— Тя е изключително важна. Трябва да огледам всички възможности. Едва след това ще ти кажа какво ми е необходимо. Но отсега знам, че по някои въпроси ще ми е нужна помощ.
— Например? — попита командирът.
— Експлозивите.
— Но ти си експерт по тях — възрази Куати.
— Командире, тук се изисква точност, с каквато ние никога не сме работили. Например не можем да използваме обикновен пластичен взрив по простата причина, че е пластичен и променя формата си. Необходимите ми експлозиви трябва да бъдат твърди като скала, оформени до хилядна от милиметъра и изчислени по математически път. Разбира се, мога да усвоя теоретичната страна на въпроса, но за не по-малко от няколко месеца. По-добре да използвам времето си за преработка на ядрения материал… И…
— Да?
— Мисля, че мога да подобря бомбата, командире.
— Да я подобриш? И как?
— Ако не се лъжа, този вид оръжие може да бъде превърнато от бомба в спусък.
— В спусък за какво? — попита Куати.
— За термоядрена бомба, Исмаил. За водородна бомба. Мощността на оръжието може да бъде увеличена десет, а защо не и сто пъти. Ще е в състояние да унищожи Израел или поне голяма част от него.
Командирът замълча, за да осмисли напълно току-що чутото. Когато заговори, гласът му прозвуча тихо и спокойно:
— Но имаш нужда от помощ. Къде смяташ, че можеш да я намериш?
— Може би Гюнтер има някакви контакти в Германия. Ако е надежден, разбира се — уточни Гусн.
— Мислил съм за това. Гюнтер заслужава доверие. — Куати обясни защо.
— Сигурни ли сме, че историята не е блъф? — попита Гусн. — Аз вярвам в съвпадения не повече от теб.