Гвардейците носеха камуфлажни униформи, подходящи за градския пейзаж. СТранното на пръв поглед съчетание от бяло, черно и няколко оттенъка на сивото им позволяваше да се сливат с камъните и белосаните къщи на Ерусалим. Маскировката бе особено ефективна през нощта. Ботушите им, подобно на всичко друго, нямаха нищо общо с лъскавите парадни униформи. Каските им бяха от кевлар, покрити с плат в същия десен. Над камуфлажа гвардейците носеха американски бронирани жилетки, които им придаваха още по-страховит вид. Най-накрая идваше снаряжението. Всеки войник разполагаше с четири гранати, две димки, други амуниции и еднолитрова манерка с вода. Общото тегло на всичко бе точно дванадесет килограма.
Гвардейците патрулираха на групи по пет човека. Един сержант и четирима редници. Във всеки от районите имаше по дванадесет такива групи. Войниците носеха пушки СИГ, половината от които с вградено устройство за изстрелване на гранати. Сержантът бе въоръжен с пистолет, а по двама ВОЙНИЦИ от група се движеха с радиопредаватели. Целият патрул поддържаше постоянна радиовръзка и тренировките за координация на действията не бяха рядкост.
Докато половината от патрула обикаляше из района си, другата половина се движеше бавно и заплашително с джипове, американско производство. Те бяха големи машини и всеки от тях имаше поне бордова картечница, а някои дори и шестцевни миниоръдия. Бронята пък предпазваше екипажа им от внезапни нападения. Звуците от клаксоните на джиповете караха всички бързо да се отдръпват.
В командния пункт имаше няколко бронирани коли. Те бяха английско производство и поради размерите си трудно маневрираха из улиците на древния град. Освен тях постоянно дежуреше и взвод гвардейци, командвани от капитан. Това бе швейцарската част за бързо реагиране, въоръжена с тежко оръжие. Карабините им наподобяваха шведските „Карл Густав“ М-2 и можеха да пробият всяка стена. В тяхна подкрепа пък бе оставена инженерна част, разполагаща с мощни експлозиви. „Сапьорите“ демонстративно се упражняваха върху сградите, които израелското правителство бе решило да събори. Всъщност изоставените сгради станаха любимо място за тренировки на целия полк. На любопитните бе позволено да наблюдават от около неколкостотин метра и броят им постоянно се увеличаваше. Тренировките се превърнаха в туристическа атракция. Предприемчивите арабски търговци побързаха да пуснат фланелки с надписи КИБЕРНЕТИЧЕН ВОЙНИК. Търговският им нюх бе възнаграден моментално.
Швейцарските гвардейци не се усмихваха и не говореха със случайни минувачи. Това явно им се отдаваше лесно. Журналистите можеха да се срещат с командира — полковник Жак Швиндлер. Понякога им позволяваха да говорят и с по-ниски чинове в лагера, дори и по време на тренировки, но никога на улицата. Разбира се, някои контакти с местните жители бяха просто неизбежни. Войниците заучаваха основни фрази на арабски, а с всички други се разбираха на английски. По принцип обаче с уличните безредици се занимаваше все още формиращата се местна полиция. Израелските полицаи постепенно й отстъпваха територията си. Швейцарските гвардейци рядко се намесваха в улични боеве или други инциденти. А освен това самият вид на групата от петима войници респектираше и подтикваше гражданите към тишина и благоприличие. Мисията на швейцарците бе помирителна и хората скоро разбраха, че гвардейците наистина разбират от работата си. В същото време операциите им далеч не разчитаха само на физическата сила.
На дясното рамо на всеки войник имаше емблема във формата на щит. В центъра се виждаше бял кръст на червен фон — швейцарското знаме. Около него бяха подредени ислямски кръст с полумесец, еврейската шестоъгълна звезда и християнският кръст. Емблемата имаше три варианта, така че всеки един от символите да е на върха. На всички бе известно, че емблемите се раздават съвсем произволно и че швейцарският флаг в средата демонстрира подкрепата си за трите символа.