— Значи можем да тръгнем веднага. Ще вземеш ли някакъв багаж?
— Какво да кажа на жена си? — попита Фром, но веднага се упрекна за глупавия въпрос. Бракът му съвсем не беше от щастливите.
— Измисли сам.
— Тогава ще взема малко багаж. Така е по-лесно. Колко време…
— Не знам.
Забавиха се около половин час. Фром обясни на жена си, че ще отсъства няколко дни за по-нататъшни разговори във връзка с Аржентина. Тя го целуна обнадеждено. Аржентина сигурно бе хубава и още по-хубаво бе, че сигурно щяха да живеят добре. Може би този негов приятел щеше да му налее мозък в главата. Все пак караше мерцедес. Може би знаеше как да вкара мъжа й в правия път.
След три часа Бок и Фром се качиха на полета за Рим. След още един час спряха в Турция, откъдето отлетяха за Дамаск. Там се настаниха в хотел и се отдадоха на заслужена почивка.
„Ако не друго, то Марвин Ръсел изглежда още по-заплашителен отпреди.“ И малкото му наднормени килограми се бяха превърнали в пот. Всекидневните тренировки с бойците от движението бяха подобрили и без това отличната му физика, а слънчевият загар му придаваше вид на арабии Единственият недостатък бе религията. Другарите на Гусн съобщаваха, че американецът е истински езичник. Неверник, който се моли на слънцето. Мюсюлманите се дразнеха, но се отнасяха внимателно с новия си другар и се стремяха да му разкрият единствената права вяра в света — исляма. Марвин ги слушаше с уважение. Освен това стана ясно, че американецът е отличен стрелец от всяко разстояние и с всякакво оръжие. Че е изключително опасен в ръкопашен бой — едва не бе осакатил инструктора — и че на умението му да се маскира би завидяла всяка лисица. По всеобща преценка Марвин бе умен, хитър и роден за войник. Като оставим настрана религиозните му приумици, всички го харесваха и му се възхищаваха.
— Марвин, ако продължаваш да заякваш, ще започна да се плаша от теб — цъкна с език Гусн.
— Ибрахим, идването тук е най-умната постъпка в целия ми живот. Въобще не съм предполагал, че може да има и други хора, гонени като моя народ. Но твоите другари знаят как да се отбраняват. Те са истински мъже.
Гусн се учуди, че чува подобни думи от човек, пречупил врата на един полицейски сержант като клечка.
— Искам да ви помогна, човече. С всичко, което мога.
— При нас винаги ще има място за истински войници. — „Ако научи още малко арабски, от него ще излезе чудесен инструктор“, помисли си Гусн. — Е, аз трябва да тръгвам.
— Къде отиваш?
— Имаме друг лагер на изток оттук. — Всъщност бе на север. — Чака ме малко по-специална работа.
— Онази бомба, дето я изровихме ли? — попита нехайно Ръсел. „Прекалено нехайно — помисли си Гусн. — Не, това е невъзможно.“ Предпазливостта е едно, а параноята съвсем друго.
— Не, нещо друго. Съжалявам, приятелю, но не мога да говоря за това.
Марвин кимна.
— Няма проблеми, човече. Брат ми загина точно защото някой не знаеше да си държи устата затворена. Ще се видим, когато се върнеш.
Гусн се качи в колата си и излезе от лагера. Насочи се към Дамаск и кара в тази посока около час. Чужденците не разбираха колко е малък Близкият изток. Поне важните точки. Пътят от Ерусалим до Дамаск например би отнел само два часа по хубави пътища. Въпреки това в политическо отношение градовете сякаш се намираха на двата полюса… „Поне допреди известно време“ — напомни си Гусн. Напоследък дори и в Сирия се чуваха подозрителни шумове. Нима и правителството, което ги приютяваше, се бе уморило от борбата? Човек можеше лесно да продължи да се самозалъгва, но светът се бе променил.
Гусн забеляза колата на пет километра от Дамаск. Стоеше на уреченото място. Той я подмина и продължи още два километра, за да се убеди, че няма опашка. После обърна обратно и след две минути спря до колата. Верни на инструкциите, двамата мъже слязоха от нея, а шофьорът им — член на организацията — запали колата и си замина.
— Добро утро, Гюнтер.
— Добро утро, Ибрахим. Това е приятелят ми Манфред.
Двамата мъже влязоха в колата му и Гусн веднага потегли. Той огледа непознатия в огледалото. По-възрастен и по-слаб от Бок, с дълбоко хлътнали очи. Бе облечен неподходящо за климата и се потеше като прасе. Ибрахим им подаде пластмасова бутилка с вода. Преди да отпие, непознатият избърса отвора й с носната си кърпа. „Май арабите не ти се струват достатъчно чисти, а?“ — каза си Гусн. Е, в крайна сметка това не го бъркаше.
Пътуването до новия лагер им отне около два часа. Гусн нарочно мина по обиколен маршрут, въпреки че за един внимателен наблюдател слънцето отлично показваше посоката. Ибрахим не знаеше какви са познанията на този Манфред и затова благоразумно реши да използва всеки трик, който знаеше. В крайна сметка маршрутът стана толкова увъртян, че само един опитен разузнавач щеше да бъде в състояние да го повтори.