Выбрать главу

— Не върша подобни неща за пари. Да не ме мислите за продажен наемник? — попита с достойнство Фром.

— Извинете ме. Не исках да ви обиждам. Но уменията на един учен трябва да бъдат възнаградени. Ние не сме просяци.

„Нито пък аз“ — искаше да каже Фром, но благоразумието надделя. Тези хора нямаха нищо общо с аржентинците. Не бяха нито фашисти, нито пък капиталисти. Просто революционери, попаднали в лоша политическа обстановка. Въпреки че Манфред не се съмняваше във финансовите им възможности. Руснаците никога не бяха подарявали оръжието си на арабите. Те го бяха продавали срещу твърда валута. Дори и по времето на Брежнев и Андропов. А щом руснаците не са се срамували от това още докато изповядваха комунизма… значи…

— Извинете ме. Аз просто констатирах факта и също не съм възнамерявал да ви обиждам. Знам, че не сте просяци. Вие сте революционери, борци за свобода и за мен ще е чест да ви помогна с каквото мога. — Той махна с ръка. — Моля ви, чувствайте се свободни да ми платите колкото намерите за добре. — „Това сигурно ще е доста повече от мизерните един милион марки.“ — Но, моля ви, разберете, че аз не се продавам за пари.

— Удоволствие е да се работи с достоен човек — каза Гусн с радостен поглед.

Бок си помисли, че и двамата са започнали доста остро, но си замълча, Той вече подозираше какво точно ще е заплащането на Фром.

— И така — обади се отново Гусн. — Откъде ще започнем?

— Първо трябва да помислим. Ще ми трябват молив и хартия.

— И кой сте вие? — попита Райън.

— Бен Гудли, сър.

— От Бостън ли сте? — заинтересува се Джак. Акцентът на младежа го издаваше.

— Да, сър. От центъра „Кенеди“. Защитих дисертация и вече съм служител на Белия дом.

— Нанси? — обърна се Райън към секретарката си.

— Директорът го включи във вашата програма, доктор Райън.

— Добре, доктор Гудли — усмихна се Джак, — заповядайте.

Кларк огледа новия младеж и седна.

— Искате ли кафе?

— Имате ли без кофеин? — попита Гудли.

— Ако искаш да работиш тук, синко, по-добре е да свикнеш с истинските неща. Настанявай се тук. Сигурен ли си, че не искаш?

— Да, сър.

— Добре.

Райън напълни чашата си с кафе и седна зад бюрото.

— И така, какво правиш в този замък на загадките?

— Казано с две думи — търся си работа. Дисертацията ми се занимава с историята и перспективите на разузнавателните операции. Искам да науча още няколко неща, за да приключа с работата си в „Кенеди“, а също така да разбера дали ставам за разузнаването.

Джак кимна. Думите му звучаха познато.

— Направен ли ви е инструктаж?

— ПСД и СС. Това явно е ново. Вече имах един инструктаж за секретност в „Кенеди“, защото се рових в някои президентски архиви. Освен това част от материалите в Бостън също се класифицират като „секретни“. Дори участвах в екипа, който се занимаваше с кубинската „ракетна криза“.

— С доктор Никълъс Бледсоу ли?

— Точно така.

— Не съм съгласен с всичките му изводи, но не мога да отрека, че изследването беше дяволски добро — вдигна чашата си за поздрав Джак.

Гудли бе написал почти половината от тази монография, включително и изводите.

— Мога ли да ви попитам с какво точно не сте съгласен?

— Действията на Хрушчов бяха напълно безразсъдни. Мисля — пък и в протоколите го пише, — че разполагането на ракетите там е резултат на импулсивен подтик, а не на продължително обмисляне.

— Смятам, че грешите. В монографията се сочи, че главната грижа на Съветския съюз са били нашите балистични ракети със среден радиус на действие, разположени в Европа и по-специално в Турция. Логично е да мислим, че действието му е било продиктувано от стремеж да запази равновесието на силите.

— Вашата информация не разглежда всички аспекти на въпроса — каза Джак.

— Като кои например?

— Като разузнавателната информация, която получавахме от Пенковски и другите агенти. Тези документи са все още засекретени и ще останат такива още двадесет години.

— Струва ми се, че петдесет години са твърде много.

— Разбира се — съгласи се Райън, — но за това си има причини. Част от информацията е… е, не точно в употреба, но може да разкрие сведения, които не бихме желали.

— Не мислите ли, че този подход е малко краен? — попита колкото се може по-спокойно Гудли.

— Да речем, че тогава сме имали агент с кодовото наименование БАНАН. Добре, той може би вече е умрял от старост, но агент КРУША, вербуван от него, все още работи за нас. Ако руснаците разберат кой е БАНАН, това може да ги наведе на други следи. Освен това трябва да се съобразяваме със системата за предаване на информация. Хората играят бейзбол от сто и петдесет години, но правилата са си същите. По-рано и аз мислех като теб, Бен. Ще разбереш, че повечето от нещата, които правим тук, си имат причина.