— Приблизително същата като за астрономически телескоп — отвърна немецът.
— Но първите бомби…
Фром го прекъсна:
— Бомбите, хвърлени от американците над Хирошима и Нагасаки, са били доста недодялани. Те са изхабили почти цялата си взривна сила. Особено тази над Нагасаки. Подобни груби устройства вече не се произвеждат. Все едно да заредиш бомбата с барут.
— Както и да е — продължи Фром. — Нямаме нужда от такова прахосничество. След първите си опити американските инженери се сблъскват с проблема за ограничените ресурси. Необходимите им няколко килограма плутоний се оказват най-скъпият материал в света. Един завод за производство на плутоний струва милиард долара. Необходим е обаче и друг завод за отделянето, който гълта нов милиард. Единствено Америка е можела да финансира такъв проект. Целият свят знае за какво се използва ядреният материал — все пак във физиката няма тайни, — но само Америка има парите и ресурсите да направи бомбата. Разполагали са и със специалисти — прибави Фром. — И то какви! И така първите бомби — които между другото са били три — са проектирани така, че да изразходват целия наличен материал. Главното изискване към инженерите е било сигурност и затова те са изработили груби, но ефикасни устройства. Могли са да бъдат превозени единствено от най-големия самолет в света.
Освен това войната вече е била спечелена и проектирането се е превърнало повече в научно изследване, отколкото във военна необходимост. По онова време плутониевият реактор в Ханфорд е произвеждал само няколко десетки килограма годишно и американците са били принудени да използват материала си по-икономично. Бомбите от модел 12 са били първите наистина сполучливи устройства, които израелците са успели да подобрят още повече. Бомбата е пет пъти по-мощна от хвърлената над Хирошима и при това с пет пъти по-малка критична маса. Това я прави двадесет и пет пъти по-ефикасна, нали? А ние сме в състояние да я подобрим поне още десет пъти.
Е, разбира се, един екип от експерти може да увеличи ефективността вероятно още… четиринадесет пъти. Модерните бойни глави са най-елегантните, най-очарователните…
— Два мегатона? — попита Гусн. „Нима е възможно?“
— Не разполагаме с такива условия — каза тъжно Фром. — Нямаме достатъчна информация. С физиката е лесно, но има инженерни тънкости, които за съжаление се пазят в тайна, така че не можем да ги използваме. Не забравяйте, че дори и в момента опитите за подобряване и модернизиране на бомбите продължават. Тук, както и навсякъде другаде, са необходими опити, а ние нямаме възможност да експериментираме. Нито пък имаме времето и парите за обучение на специалисти, които са в състояние да подобрят конструкцията. Аз мога да ви представя проект за бомба с мощност над един мегатон, но трябва да ви предупредя, че изгледите за успех са не повече от петдесет процента. Е, може би малко повече, но просто няма да е практично да се заемаме с подобна програма без възможността да експериментираме.
— А какво можеш да направиш? — попита Куати.
— Мога да превърна тази бомба в оръжие с теоретична мощност между четиристотин и петстотин килотона. По груби изчисления обемът й ще е един кубичен метър, а тежестта половин тон. — Фром спря и погледна изражението на събеседниците си. — Конструкцията й ще бъде доста по-добра от тази на американските и руските устройства през първите петнадесет години на експерименти. — „А това, каза си немецът, съвсем не звучи зле.“
— А местата на експлозивите? — попита Гусн.
— Да. — „Младият арабин е доста умен“, помисли си Фром. — В първите бомби са се използвали масивни метални кутии. Ние ще го направим с обемисти, но леки експлозиви, които не са по-малко ефикасни. В момента на взривяването ще вкараме трития във вътрешността. Подобно на оригиналния израелски проект, това ще доведе до отделянето на голямо количество неутрони, които ще предизвикат ядрена реакция. От своя страна реакцията ще стимулира отделянето на нови неутрони, които ще причинят взрива. Отделената енергия от първата реакция ще е около петдесет килотона, а от втората около четиристотин килотона.
— Колко тритий ще ни трябва?
Малките количества тритий не бяха проблем. Той се използва от часовникарите и майсторите на оптически мерници. Но Гусн от собствен опит знаеше, че намирането на повече от десет милиграма тритий е почти невъзможно. Въпреки думите на Фром именно тритият, а не плутоният бе най-скъпото вещество, продавано на планетата. Но докато тритий можеше да се купи, то намирането на плутоний бе абсурд.
— Аз имам петдесет грама — обяви невъзмутимо Фром. — Доста повече, отколкото ще ни е необходим.