— Петдесет грама! — възкликна удивено Гусн. — Петдесет?
— Реакторът, в който работех, произвеждаше специален ядрен материал за източногерманска бомба. Когато социалистическото правителство падна, бе решено плутоният да се предаде на Съветския съюз — типична проява на социалистическия интернационализъм. Но руснаците явно не мислеха като нас. Реакцията им… — запъна се Фром. — Нарекоха ни… Е, ще ви оставя сами да се досетите за епитетите. Реагираха толкова остро, че реших да скрия произведения от нас тритий. Както знаете, той е с огромна стойност. Направих си един вид застраховка, ако мога така да се изразя.
— И къде е той?
— В мазето ми. Поставил съм го в никел-водородни батерии.
На Куати това определено не му хареса. Немецът забеляза, че шефът ни арабите е болен и не може да крие чувствата си.
— Но аз така и така трябва да се върна в Германия, за да взема машините — каза Фром.
— И машини ли имаш?
— Намират се на пет километра от дома ми в астрофизическия институт „Карл Маркс“. В него трябваше да се произвеждат астрономически телескопи — оптически и с инфрачервени лъчи. Уви, институтът така и не започна работа. Пропиляхме чудесно прикритие. В производствения отдел, наречен „Астрофизични инструменти“, има шест висококачествени петосови струга — забеляза с хищна усмивка Фром. — „Синсинати милекрон“ — произведени в Съединените американски щати. В заводите си „Оук ридж“, „Роки флатс“ и „Пантекс“ американците работят с абсолютно същите.
— Ами операторите? — попита Гусн.
— Обучавахме двадесет човека — шестнадесет мъже и четири жени. Всички с висше образование. Не, използването им ще бъде прекалено опасно, а и без това нямаме нужда от тях. Машините съвсем не са сложни за работа. Можем да ги управляваме и сами, но ще ни отнеме твърде много време. Всеки опитен майстор на лещи — а дори и оръжейник — ще се справи с тях. Работата на нобеловите лауреати преди петдесет години сега може да се свърши от всеки опитен механик — каза Фром. — Човечеството върви напред, нали?
— Може би да, а може би не — каза Евгени.
Дежурството му продължаваше вече дванадесети час и само след шест часа почивка го чакаха още толкова.
Намирането й — ако наистина я бяха открили — накара Дубинин да приложи цялото си майсторство. Той бе отгатнал, че американската ракетоносна подводница ще се насочи на юг и че скоростта й е пет възела. Другата грижа бяха страничните шумове. Трябваше да стои близо, почти на една линия с другата лодка и да не влиза в конвергентната зона на сонара. Конвергентните зони представляват пръстеновидни линии, обграждащи кораба. Звукът, излъчван от точка, намираща се в конвергентната зона, се пречупва от водната температура и налягане и започва да се лута нагоре-надолу по спираловидни линии на неравномерни интервали, зависещи от условията във водата. Ако останеше вън от това, което смяташе за конвергентна юни, Дубинин можеше да избегне едно от средствата за засичането му. За да го постигне, руската лодка трябваше да стои на мислената линия, свързваща пряко двете подводници. В такъв случай шумът просто щеше да обикаля източника си. За това бе необходимо да се излезе над нивото на температурна разлика — Дубинин предполагаше, че американците ще останат под него, — а сонарът да опипва пространството под себе си. По този начин шумът от двигателите на руската лодка по всяка вероятност щеше да остане незабележим за американците.
Тактическият проблем на Дубинин бяха недостатъците му. Американската подводница не само бе по-тиха от неговата, но притежаваше по добър сонар и по-добри оператори. Старши лейтенант Евгени Николаевич Рюков бе много талантлив млад офицер, но единствено той можеше да се сравнява с американските си колеги. А момчето работеше вече дванадесет часа без прекъсване. Предимството на Дубинин бе самият той. Руският капитан имаше блестящи тактически умения и го знаеше. Американският му съперник явно бе под неговата класа и си нямаше понятие за това. Съществуваше и един последен недостатък. С придвижването си близо до повърхността Дубинин улесняваше откриването на лодката от въздуха, но той реши да поеме риска. Пред него стоеше цел, която никоя руска подводница досега не бе постигала.
Капитанът и старши лейтенантът се взираха в екрана на сонара, където сред множество драскулки вертикалната линия почти не се забелязваше. Американската подводница от клас „Охайо“ бе по-тиха от шума на океана. И двамата се чудеха дали страничните звуци не имитираха акустичната сянка на най-сложната от всички ракетни подводници. „Твърде вероятно е — помисли си Дубинин — умората да ни кара да халюцинираме.“