Един от хората преметна въжето, с което бяха вързани ръцете на Трудл през една от гредите на тавана и го дръпна. Тя вдигна ръце и друг стреля веднъж точно под мишниците й. „Поне не е садист“ — помисли си Бок. На такива хора не можеше да се разчита. Куршумът бе пробил сърцето на Трудл, но тя изглеждаше твърде възбудена, за да умре бързо. Борбата й за живот продължи около половин минута. С широко отворени очи тя все още се опитваше да каже нещо. Вероятно молеше за пощада и питаше защо… След като тялото й се отпусна, един от хората провери пулса на врата й и направи знак да я спуснат на пода. Действаха толкова внимателно, колкото им позволяваха обстоятелствата. Стрелецът заговори, без да поглежда към камерата.
— Надявам се, че си доволен. Лично аз не изпитвам никакво удоволствие.
— Не е и нужно — отвърна Бок на екрана.
После свалиха руснака от стола и го положиха до Трудл Фром. Докато останалите разчленяваха телата, Кайтел заговори. Отклонението бе добре дошло, тъй като кадрите ставаха все по-ужасни. Бок не се гнусеше лесно, но трудно понасяше обезобразяването на човешки тела след смъртта. Необходимо или не, на него му се струваше безсмислено.
— Както сам се убеди, руснакът без съмнение е офицер от разузнаването. Автомобилът му е бил взет под наем от Берлин. Утре ще го закараме в Магдебург, където ще го изоставим. Беше паркирал по-надолу по улицата — нормална процедура на професионалист, която в случая му изигра лоша шега. В колата открихме списък с десет имена. Всички те са били заети в ядреното производство на ГДР. Изглежда, руските ни другари внезапно са се заинтересували от проекта на Хонекер за атомна бомба. Жалко, че нямахме още няколко години, за да го довършим, нали? Съжалявам за възникналите усложнения, но ни трябваха няколко дни, за да се избавим от телата. Освен това, когато почукахме на вратата на фрау Фром, нямахме и представа, че има „гост“. Но тогава вече бе твърде късно. Освен това валеше дъжд, който ни предостави идеални условия за отвличане.
До всяко от телата работеха по двама мъже. Всички носеха противохимически защитни костюми. Вече бяха сложили както качулките, така и ръкавиците. Без съмнение искаха да се предпазят от миризмата и възможността за разпознаване. Досущ като в кланица и тук имаше цели кофи с талаш, които да попиват изобилието от кръв. Бок от опит знаеше колко мръсна работа могат да бъдат убийствата. Докато Кайтел говореше, четиримата работеха бързо, използвайки различни режещи инструменти. Ръцете и краката бяха отделени от торса. Същото бе направено и с главите. Това не можеше да се подправи. Хората на Кайтел наистина бяха убили две човешки същества. Разчленяването на труповете, извършено пред работещ телевизор, абсолютно сигурно го доказваше. Частите от телата бяха събрани едни до други и натъпкани в полиетиленов чувал. Един от хората поомете прогизналия от кръв талаш и също го прибра в чувал.
— Частите от телата ще бъдат изгорени на две доста отдалечени едно от друго места. Това ще бъде извършено много преди да си получил касетата. С това завършваме. Чакаме по-нататъшни инструкции.
На касетата се появиха кадри от Олимпийските игри през 1920 година. „А дали не са от 1924?“ — зачуди се Бок. Не че имаше някакво значение, разбира се.
— Кажете, полковник?
— Един от офицерите ми не се е обадил.
Полковникът беше от техническия отдел на Първо главно управление. Доктор на науките, той бе специалист по ракетни системи. Преди да заеме сегашната си длъжност, бе работил в Америка и Франция, опитвайки се да разкрие тайните на различни оръжия.
— Подробности?
— Капитан Евгени Степанович Фьодоров. Тридесетгодишен, женен, с едно дете. Чудесен млад офицер, когото скоро щяхме да повишим в майор Той бе един от тримата, които изпратих в Германия по ваше указание във връзка с ядрените им съоръжения. Един от най-добрите ми офицери.
— Откога не се е обаждал? — попита Головко.
— От шест дни. Миналата седмица отлетя за Берлин през Париж. Имаше добър немски паспорт и списък с десет имена, които трябваше да разследва. Инструктирахме го да не се набива на очи, освен ако не открие нещо важно. В такъв случай трябваше да контактува със станция Берлин — или по-точно с останките й. Разбира се, уговорихме и периодични проверки. Той не се обади и след двадесет и четири часа се разтревожих.
— Възможно ли е просто да е нехаен?
— Не и той — отвърна просто полковникът. — Името му говори ли ви нещо?
— Фьодоров… Баща му не беше ли…
— Степан Юриевич, да. Евгени е най-малкият му син.
— Господи, Степан ме е учил — каза Головко. — Има ли вероятност от…