— Как се чувстваш тук?
— Страшно ми харесва. Тези хора — те имат сърца, разбираш ли? Не се предават. Хвърлят всички сили, за да постигнат целта си. Затова ги уважавам. Пък и направиха много за мен, Гюнтер. Те са ми като семейство.
— Ние наистина сме едно голямо семейство, Марвин. Споделяме както доброто, така и лошото. Враговете ни също са общи.
— Да, знам това.
— Можем да имаме нужда от помощта ти, Марвин. Става въпрос за нещо важно.
— Добре — отвърна просто Ръсел.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа „да“, Гюнтер.
— Но ти дори не попита какво точно искаме от теб — забеляза немецът.
— Добре — усмихна се Марвин, — кажи ми тогава.
— Искаме след няколко месеца да те изпратим обратно в Америка. Какви опасности крие връщането за теб?
— Зависи. Аз съм лежал — имам предвид затвора. Ти сигурно го знаеш. Ченгетата имат отпечатъци от пръстите ми, но не и моя снимка. Всъщност тази, която имат, е много стара. Сигурно в Дакота ме търсят. Ако ме изпратите там, може и да стане опасно.
— Ще бъдеш далеч от този район, Марвин.
— Значи няма да има проблеми. Освен ако самата работа не крие опасности.
— Можеш ли да убиваш хора? Имам предвид американци — допълни Бок и изчака да види реакцията на индианеца.
— Американци — изсумтя Марвин. — Слушай, човече, само аз имам право да се наричам „американец“, ясно ли е? Страната ми съвсем не е това, за което я мислиш. Те откраднаха земята ми и ни оставиха в положението на тези момчета тук. Не само тук стават гадории, нали? Искаш да очистя няколко човека заради теб, така ли? Ако имаш причини, мога да го направя. Все пак аз не убивам за развлечение. Не съм психопат. Но ако имаш основателна причина, не виждам защо да не го направя.
— Може би ще се наложи да го направиш повече от веднъж…
— Чух, че каза „хора“, Гюнтер. Не съм толкова тъп, за да смятам, че „хора“ означава само един човек. Ако уредиш между тях да има и полицаи, а защо не и агенти на ФБР, ще избия колкото пожелаеш. Но има нещо, което трябва да знаеш.
— И какво е то?
— Онези не са тъпаци. Не забравяй, че убиха брат ми. Сериозни копелета са.
— Ние също сме сериозни — увери го Бок.
— Знам, човече. Какво можеш да ми кажеш за работата?
— Какво имаш предвид, Марвин? — подпита нехайно Бок.
— Имам предвид, че съм израсъл там, човече. Знам неща, за които ти може би не си чувал. Добре, ти внимаваш за секретността и тъй нататък и затова няма да ми кажеш нищо. Чудесно, няма проблеми. Но по-късно може и да ти потрябвам. Момчетата тук са железни, умни и тъй нататък, но не знаят нищичко за Америка. Ако ще ходиш на лов, ще трябва да познаваш местността. Аз я познавам.
— Именно заради това искаме да ни помогнеш — увери го Бок, сякаш вече бе обмислил тази част най-сериозно.
Всъщност той още не бе мислил за нищо и сега се чудеше дали Марвин Ръсел ще му е от полза.
Андрей Илич Нармонов се виждаше като капитан на най-големия държавен кораб в света. И това беше хубаво. Лошото обаче беше, че корабът е с пробито дъно, счупен рул и стари машини. Разбунтувалият се екипаж също се прибавяше към списъка на дефектите. Кабинетът му в Кремъл бе просторен, с достатъчно място да се разхожда из него — нещо, което напоследък правеше твърде често. „Това — мислеше си той — е признак на несигурност, а президентът на Съюза на съветските социалистически републики не можеше да си позволи да е несигурен, особено когато има важен гост.“
„Съюз на суверенните съветски републики“ — помисли си той. Въпреки че промяната в името още не беше одобрена, народът започваше да мисли по този начин, което го изправяше пред нов проблем. Държавният кораб се разцепваше. Случаят бе без прецедент в световната история. Много хора се опитваха да правят паралел с разпадането на Британската империя, но той бе някак си неуместен. Както бяха неуместни и всички други сравнения. Старият Съветски съюз нямаше аналог като политическа структура. Събитията, развиващи се сега в границите му, нямаха никакъв прецедент в световната история. Това, което някога го развеселяваше, сега го изпълваше с ужас. Именно той трябваше да вземе трудните решения, а исторически модел, от който да се учи, липсваше. Не можеше да разчита на никого. Оставен на собствените си сили като всеки човек, той трябваше да реши задача, с която още никой не се бе сблъсквал. На Запад го хвалеха за последователната му политическа тактика, но той смяташе, че всичко е просто безкрайна поредица от кризи. „Не беше ли Гладстон? — запита се той. — Не принадлежеше ли нему определението, че работата на властващия е като да караш сал през бързеите, отблъсквайки камъните с прът. Колко прозорливо, колко добре казано.“ Повлечени от неумолимия исторически поток, Нармонов и страната му се движеха бързо надолу по течението. Там някъде напред се чуваше шумът на водопад, който можеше да разруши всичко… Но засега Нармонов бе твърде зает с отблъскването на камъните, за да мисли за него. Ето това означаваше да си политически тактик. Цялата му съзидателна енергия отиваше, за да осигури ежедневното оцеляване на страната. За следващата седмица не можеше да се мисли… Та той дори не знаеше какво ще стане вдругиден.