— Има ли в базата някой от Златния екипаж?
— Капитанът е в отпуск. Тук е помощник-капитанът Клагет. Познаваш ли го?
— Не беше ли на борда на „Норфолк“? Черен, нали?
— Точно така.
— Чувал съм добри думи за него. По време на квалификацията си свърши чудесна работа. Наблюдавах го и мога да те уверя, че се справя майсторски.
— Прав си. Момчето е наистина доста талантливо. Следващата година по това време ще поеме командването на атакуваща подводница.
— Кой му е командир?
— Хари Рикс. Чувал ли си за него?
Джоунс заби поглед в пода и измърмори нещо.
— Отскоро при мен работи едно ново момче. Уволнил се е от флота. За последен път е плавал под командването на Хари Рикс. Наистина ли е толкова лош, колкото го описват?
— Рикс е великолепен инженер — отвърна Манкузо. — И това не са празни приказки. По тези въпроси е направо гений.
— Чудесно, капитане, ти също отговаряш на описанието. Но може ли да управлява подводница?
— Искаш ли кафе, Рон? — попита Манкузо и посочи таблата.
— Може би е по-добре да извикаш Клагет, сър. — Джоунс стана и взе чашата си. — Откога си се преквалифицирал в дипломат?
— Такава ми е работата, Рон. Никога не съм споменавал пред външни хора за лудориите, които си вършил на „Далас“.
Джоунс се обърна и се засмя.
— Добре, признавам, че ме хвана натясно. Анализите от сонара са в куфарчето ми. Трябва да видя курса, дълбочината и още сума ти работи. Според мен вероятността да са проследили „Мейн“ е доста голяма и въобще не се шегувам, Барт.
Манкузо вдигна телефона си.
— Намерете капитан трети ранг Клагет. Ще го приема незабавно в кабинета си. Благодаря. Рон, сигурен ли си…
— Сам проверих анализите. Един от хората ми ги е прегледал и е доловил шепота. Висях над информацията около петдесет часа, за да не пропусна нещо. Според мен шансът лодката да е проследена е едно към три, ако не и по-голям.
Барт Манкузо остави чашата си.
— Трудно ми е да го повярвам.
— Знам. Точно затова хвърлих толкова труд над този анализ.
Във флота на Съединените щати мисълта, че американска подводница ракетоносец никога, нито един-единствен път не е проследявана, бе издигната в култ. Както е с повечето култове, и тук имаше неверници.
Разположението на американските бази за подводници ракетоносци не бе тайна. Дори и американските пощальони знаеха къде точно да доставят пратките. В стремежа си да спести средства флотът използваше предимно охранителни фирми да пазят базите. Наричаха ги „ченгета под наем“. По принцип навсякъде другаде, където ставаше въпрос за ядрено оръжие, се използваха морски пехотинци. Щом някъде имаше пехотинец, значи ядреното оръжие не бе далеч. Освен това ракетоносците коренно се различаваха от атакуващите подводници. Лодките бяха записани в корабните регистри, а моряците носеха имената им на баретите си. С тази достъпна за всекиго информация на руснаците не бе трудно да разположат собствените си подводници така, че да хванат американските на излизане от базата.
В началото всичко вървеше по плана. Първите класове руски подводници бяха екипирани с хидроакустични системи „Хелън Келър“, които нито можеха да „виждат“, нито пък да „чуват“. Самите руски лодки бяха по-шумни от автомобил със спукано гърне. Но с въвеждането на въоръжение на клас „Виктор III“, които се приближаваха по характеристики и сонар до американския „549“, нещата се промениха. „Виктор III“ започнаха да се по явяват в пролива Хуан де Фука — а и на други места — и да причакват американските подводници. Те установяваха контакти и трудно ги прекъсваха. Често се появяваше и активното сонарно излъчване, което изнервяше и вбесяваше американските екипажи. Поради тази причина американските ракетоносци често се придружаваха от атакуващи подводници, чиято задача бе да гонят съветските лодки. Целта лесно се постигаше, тъй като руските сонари засичаха втори обект и се объркваха в тактическата обстановка. Всъщност американските ракетоносци биваха проследявани само в плитки води, в близост до добре известни пристанища, и то за кратко време. Веднага щом достигнеха дълбоки води, американците прилагаха изпитана тактика, Те увеличаваха скоростта, за да намалят ефективността на сонара, правеха лъжливи маневри и после притихваха. Тези действия винаги даваха резултат и контактът прекъсваше. Съветската лодка губеше американската и от ловец се превръщаше в жертва. По правило ракетоносците притежаваха високоефективни торпедни отделения. По-агресивните капитани зареждаха и четирите тръби с торпеда модел 48, прицелваха се в обърканата съветска подводница и я държаха на мушка, докато тя безпомощно се луташе.