18.
НАПРЕДЪК
За Уелингтън работеха трима сътрудници. Всеки от тях бе опитен следовател, свикнал с политически деликатните случаи, изискващи изключителна секретност. Работата му бе да установи свързаните с разследването области, а след това да прегледа и свърже в едно информацията, подавана от сътрудниците му. Най-трудната част бе да не се даде повод на обекта да подозира, че е разследван. А обекти от типа на Райън правеха задачата тежка. Заместник-директорът на Централното разузнавателно управление бе самата проницателност. Предишната му работа го бе научила да долавя и най-незабележителните аспекти от всекидневието. Значи трябваше да се пипа бавно, но не прекалено мудно. Освен това младият прокурор имаше чувството, че целта му не е да събере доказателства, подходящи за пред Върховния съд. Така че му се предоставяше повече свободно пространство за действие. Уелингтън смяташе, че Райън не е толкова глупав, та да наруши закона. Разпоредбите на сенатската икономическа комисия са били заобиколени, а може би дори пренебрегнати, но по време на проверката й става ясно, че Райън е предприел всички свои действия съвсем добронамерено и с пълното съзнание, че не нарушава никакви разпоредби. Преценката може и да е била технократска, но законът също бе такъв. Комисията сигурно е можела да натисне и сигурно е щяла да получи обвинение, но не и осъдителна присъда срещу Райън… може би дори са можели да го принудят да направи самопризнание, макар че Уелингтън се съмняваше. Те са му го предложили в знак на добронамереност, но Райън е отвърнал с краткото и просто „не“. Той не бе човек, който се примирява, когато го натискат и побутват в ъглите. Райън бе убивал хора! Все пак Уелингтън не се плашеше. За него фактът просто бе индикатор за силата на характера. Райън бе кораво, заплашително копеле, което посрещаше опасностите и с рогата напред, ако се наложи.
„И именно тук се крие слабостта му“ — помисли си Уелингтън.
Той предпочита да се справя с нещата по кратката процедура. Липсва му лукавство. Това бе характерна черта на честните и фатална слабост в политиката.
Но в края на краищата Райън не можеше да се оплаче от липса на политически покровители. Ако не друго, то Трент и Фелоус със сигурност бяха изкусни политически занаятчии.
„Доста интересен тактически проблем…“
Уелингтън виждаше две насоки на задачата си: да намери нещо, което би могло да се използва срещу Райън, и нещо, което би могло да неутрализира политическите му съюзници.
„Карол Зимър“. Уелингтън затвори едно досие и отвори друго.
Там имаше снимка от Емигрантската служба. Доста стара. От нея гледаше детското куклено личице на Карол от времето, по което бе пристигнала в Америка. Имаше и друга снимка, направена съвсем наскоро от сътрудниците му. Макар и недостигнала четиридесет години, на втората снимка Карол изглеждаше зряла жена. По някога гладката като порцелан кожа се виждаха бръчки. Но ако не друго, тя със сигурност бе по-красива отпреди. Плашливият вид на преследвано животно от първата снимка — направена веднага след бягството й от Лаос — бе заменен с изражение на сигурна в живота си жена. „Има чаровна усмивка“ — помисли си Уелингтън.
Прокурорът си спомни за една своя съученичка — Синтия Ю. „По дяволите, тя беше истинска послушница… същите очи, ориенталска кокетност…“
„Нима е това?“
„Толкова просто?“
Райън бе женен. Жена — Карълайн Мюлър Райън — професор по офталмологична хирургия. Снимка: идеалната Оса — само че беше католичка. Слаби и привлекателна, майка на две деца.
„Е, това, че един мъж има красива жена…“
Райън бе учредил образователен фонд… Уелингтън отвори друго досие. В него имаше ксерокопиран документ.
Той твърдеше, че Райън сам е задвижил нещата, и то не чрез личния си адвокат. Някакъв юрист от Вашингтон. Карълайн Райън не бе подписала документите… дали въобще знаеше за тях? Информацията на бюрото му подсказваше, че по-скоро е обратното.
Следващата работа на Уелингтън бе да провери данните на последното дете на Зимър. Мъжът й бе загинал при „учебен инцидент“… времето бе подозрително. Можеше да е забременяла през седмицата, в която е загинал мъжът й. А можеше и да не е. Това бе седмото й дете. Или осмото? Не й личеше особено. Бременността траеше девет месеца или по-малко. Първите деца обикновено закъсняваха, а последните по правило се раждаха по-рано. Детето се бе появило на бял свят с тегло… два килограма и седемстотин грама… по-малко от обикновеното, но все пак бе азиатче, а те са по-малки… дали и бебетата им бяха такива?