«Една възможност. Имаш само една възможност. Какво ще стане, ако изчакаме? Ако просто стоим мирно и кротко една година и докараме бомбата за следващото обръщение на президента към нацията?» Нямаше да е трудно да придвижат бомбата на такова разстояние от Белия дом, че да разруши сградата и всичко в нея. Беше чувал — а утре щеше и да види, — че Капитолият е сграда с класическа конструкция, изобилие от камък и малко желязо… Може би просто трябваше да изчакат.
Но това бе немислимо. Куати нямаше да го позволи. Имаше две причини. Първата — сигурността. И втората — по-важната, — Куати се мислеше за умиращ човек, а те обикновено не преливат от търпение.
А дали планът въобще щеше да се осъществи? В каква степен се охраняваха зоните, където можеше да се появи президентът? Дали ги съоръжаваха с радиометрична апаратура?
«На тяхно място щеше да постъпиш точно така, нали?»
Само една възможност. Никога нямаше да може да опита отново.
Трябваше му поне една седмица за подготовка, иначе резултатът от усилията му щеше да бъде само масово убийство.
Трябваше да бъде място без датчици за радиоактивност. Значи Вашингтон отпадаше.
Бок се отдалечи от черната желязна ограда. По лицето му нямаше и следа от това, което изпитваше.
— В хотела ли се връщаш? — попита Ръсел.
— Да, защо не?
И двамата бяха все още уморени от пътуването.
— Добре. Тъкмо ми се искаше да хвана мача. Знаеш ли, това е единственото нещо, по което вкусовете ни с Фаулър съвпадат.
— Хмм. И какво е то?
— Футболът — засмя се Ръсел. — Не знаеш ли какво е футбол? Добре, ще те науча.
След петнадесет минути бяха в хотелската стая. Ръсел настрои телевизора на местната станция на Ен Би Си.
— Това беше чудесно изпълнение, Том. «Викингите» шест пъти трябваше да догонват в резултата, но и този път се справиха.
— Да, с нарушение — отвърна президентът Фаулър.
— Съдията явно не мисли така — цъкна с език Талбът.
— Спират Тони Уилис на всеки три ярда дрибъл. Но като ги хвана да зяпат на другата страна, и направи цели двадесет.
— Свърши много работа за тези точки, но ги спечели.
— Да видим сега какво ще направят «Кавалеристите» в нападение. Защитата на «Викингите» е малко несигурна. Двама от играчите им излязоха заради контузии. Ако не успеят да ги спрат, ще има да съжаляват.
Полузащитникът на «Кавалеристите» взе топката, отстъпи няколко крачки назад, хвърли я към фланга и се вряза в центъра. Нечия ръка обаче се пресегна, отклони я и топката попадна в изненаданото лице на един от нападателите на «Викингите». Той я улови и се спусна напред.
Играта допадна на Бок, но правилата му се сториха напълно неразбираеми. Ръсел се опита да помогне, но от това не излезе нищо. Гюнтер седна в единия край на леглото с бира в ръка и умът му отново запрехвърля видяното. Бок знаеше какво иска да постигне, но подробностите по изпълнението — особено тези в Америка — се оказаха по-трудни от предвиденото. Ех, само…
— Какво казаха?
— Министърът на отбраната — отвърна Ръсел.
— Това шега ли е?
Марвин се обърна.
— Да, нещо такова. Така викат на полузащитника Максим Брадли от университета в Алабама. Но истинският министър на отбраната е собственик на отбора — Денис Банкър. Ето го там.
Камерата тъкмо показваше Банкър в една от ложите на стадиона. «Гледай ти!» — каза си Бок.
— Каква е тази суперкупа, за която говорят?
— Това е срещата, която определя шампиона. Най-добре представилите се отбори играят серия плейофи и двата най-добри се срещат за суперкупата.
— Имаш предвид нещо като световно първенство?
— Да, нещо такова. Само че тук го правим всяка година. Тази година — всъщност в края на януари през следващата — мачът ще се играе на новопостроения стадион в Денвър. Мисля, че се казва «Скайдоум».