— Май очакват, че до финала ще достигнат тези два отбора?
Ръсел повдигна рамене.
— Така разправят. Редовният сезон е шестнадесет седмици. После идват три седмици плейофи и още една за суперкупата.
— И кой ходи на този последен мач?
— Най-различни хора. Хей, човече, това е финал! Всеки иска да го гледа. Голяма блъсканица пада за билетите. Тези два отбора са с най-големи шансове да достигнат до финала, но кой знае?
— Значи и президентът Фаулър е запалянко?
— Така се говори. Май ходи на доста от мачовете на «Червенокожите» тук, във Вашингтон.
— Ами охраната? — попита Бок.
— Доста е солидна. Влиза в една от специалните ложи. Мисля, че е екипирана с бронирани стъкла или нещо такова.
«Доста глупаво» — каза си Бок. Охраната на един стадион бе доста по-лесна, отколкото изглеждаше отстрани. Тежко оръжие можеше да се внесе само през входовете, а те не бяха чак толкова много. От друга страна…
Бок затвори очи. Мислите му бяха неорганизирани и се люшкаха от традиционните до нетрадиционните подходи към проблема. Освен това губеше време в съсредоточаване върху погрешни методи. Убийството на американския президент бе желателно, но не и задължително. Основното бе да се убият колкото се може повече хора по възможно най-зрелищния начин, след което да се координират други акции, за да се разпали…
«Мисли! Съсредоточи се над същността.»
— Телевизионното предаване на мача е изпипано доста добре — забеляза след минута Бок.
— Да, наистина се вдига голям шум. Сателитни фургони и други такива.
Ръсел съсредоточено наблюдаваше играта. «Викингите» тъкмо бяха отбелязали нещо, наречено «тъчдаун», но другият отбор явно не мислеше да се отказва.
— А някой успявал ли е да саботира мачове досега?
Марвин се обърна.
— Какво? Аа, по време на войната с Ирак охраната бе доста засилена. Освен това нали си спомняш за онзи филм?
— Филм ли? — попита Бок.
— Мисля, че се казваше «Черната неделя». В него някакви терористи от Близкия изток се опитаха да взривят стадиона — засмя се Ръсел. — Вече са ГО правили, човече. Макар и само в Холивуд. Използваха малък дирижабъл. Думата ми беше, че докато воювахме с Ирак, по време на мача за суперкупата над стадиона не се разрешаваше да прелитат дирижабли.
— Има ли мач в Денвър днес?
— Не. Утре вечер ще играят «Мустангите» и «Чайките». Няма да бъде много интересно. «Мустангите» не са във форма.
— Разбирам.
Бок излезе от стаята и отиде да направи резервации за сутрешния полет до Денвър.
Кети стана, за да го изпрати. Дори приготви закуска. Студеното й отношение през последните няколко дни в никакъв случай не помагаше с нещо на Джак. Точно обратното. Но нима той можеше да каже нещо? Тя дори се престара, като му оправи вратовръзката, целуна го и го изпрати до вратата, «Усмивка, любещ поглед и всичко това заради съпруг, който не се справя с мъжките си задължения» — помисли си Джак, докато се приближаваше към колата. Обградените от състрадание и внимание инвалиди сигурно се чувстваха по същия начин.
— Здравей, док.
— Здрасти, Джон.
— Гледа ли «Викингите» и «Кавалеристите» вчера?
— Не. Аз, ъъ, водих сина си да гледа «Скорците». Паднахме с шест на едно.
«Успехът» явно следваше Джак навсякъде, но поне бе удържал на обещанието към сина си, нали? И това бе нещо.
— Двадесет и четири на двадесет и едно в продълженията. Господи, този Уилис направо е страхотен. Просто ги разкъса — осведоми го Кларк.
— Беше ли заложил нещо?
— Петачка в службата, но за проклетия разликата е само три точки. Както и да е, ще отидат в полза на образователния фонд.
Райън не преставаше да се учудва от този факт. Както във всички държавни учреждения, така и в ЦРУ хазартът бе забранен. Но един по-сериозен начин да се прекрати залагането на футболни мачове сигурно щеше да предизвика бунт. Същото бе положението и във ФБР. Това създаваше интересни правила за залагане между различните служби. Например бе забранено да се залага за разлика от половин точка. Доста от хората внасяха печалбите си във «Фонд за подпомагане на образованието» към управлението. Пред залозите затваряше очи дори и главният инспектор в ЦРУ. Всъщност той участваше в залаганията с не по-малка страст от другите.
— Е, поне си си починал добре, Джак — забеляза Кларк, докато пътуваха по магистралата.
— Осем часа сън — призна си Райън.
Предната нощ бе поискал нова възможност, но Кети му бе отказала. «Прекалено си уморен, Джак. Това е всичко. Работиш прекалено много и рушиш здравето си.»