— Но това е невъзможно — възрази Головко. — Знаем, че…
— Генерале, преди три години лично участвах в проучването и мога да ви уверя, че бях прекалено оптимистичен в преценката си.
Първият заместник-председател се замисли за няколко секунди.
— Пьотър Иванич, ти си честен човек.
— Аз съм изплашен човек — отвърна полковникът.
— В Германия ли се връщаш?
— Да. Не успяхме да открием трима от хората, за които подозирахме, че могат да участват в проекта за разработване на ядрено оръжие в бившата ГДР. И тримата са изчезнали заедно със семействата си. Останалите са започнали друга работа. Двама от тях може би работят по проекти за разработка на ядрено оръжие, но не сме сигурни. Нима някой е в състояние точно да определи границата между научните изследвания и конструирането на оръжие? Аз лично не знам.
— А тримата, които липсват?
— Единият със сигурност е в Южна Америка. Другите двама просто са изчезнали. Смятам, че трябва да предприемем мащабна операция, за да открием какво точно става в Аржентина.
— Ами американците? — заразсъждава на глас Головко.
— Нищо определено. Предполагаме, че проблемите им не са по-малки от нашите. — Полковникът направи пауза. — Не вярвам да имат интерес от по-широкото разпространение на ядреното оръжие. Това е в противоречие с държавната им политика.
— Тогава Израел?
— Израелците взеха ядрен материал от Америка още преди двадесет години. Плутоний от завода „Савана Ривър“ и обогатен уран от хранилището В Пенсилвания. И в двата случая явно ставаше въпрос за кражба. Самите американци предприеха разследване на инцидента. Според тях израелският „Мосад“ е осъществил една от най-значимите операции в историята си. Помогнали са му американски граждани от еврейски произход, заемащи важни постове. Обвинение обаче не бе предявено. Свидетелските показания, с които разполагаха, идваха от хора, чието появяване в съда щеше да бъде, меко казано, неудобно. Освен това са преценили, че е политически неизгодно да бъдат оповестявани толкова важни сведения за националната им сигурност. В крайна сметка всичко се потули. Американците и европейците с лека ръка продаваха ядрени технологии на различни страни. Търговията им носеше доста пари — капитализъм в действие. Но от своя страна ние допуснахме същите грешки с Китай и Германия, нали? Не — завърши полковникът, — не вярвам, че американците желаят да видят немско ядрено оръжие повече от самите нас.
— Какъв ще е следващият ни ход?
— Не знам, генерале. Проверихме докрай всичките си следи, като внимавахме да не ни усетят. Според мен трябва да погледнем и към Южна Америка. Освен това са нужни и дискретни проучвания в областта на немската военна индустрия, за да разберем със сигурност дали се занимават с ядрена програма.
— Ако се занимаваха, досега трябваше да знаем — намръщи се Головко. — За бога, аз ли казах това? Как могат да бъдат пуснати в действие ядрените заряди?
— Със самолет. Няма нужда от балистични установки. Все пак разстоянието от Източна Германия до Москва не е чак толкова голямо. Те отлично познават възможностите на противовъздушната ни отбрана, нали? Оставихме им доста оборудване.
— Пьотър, имаш ли въобще някакви добри новини тази сутрин?
Полковникът мрачно се усмихна.
— А онези глупаци на Запад продължават да тръбят колко спокойно място за живеене е станал светът.
Туфирането на волфрам-рения приличаше на детска игра. Използваха пещ, която доста наподобяваше микровълнова фурна. Металният прах бе насипан в калъп и оставен да се загрее. След като се нажежи до бяло — за жалост не до точката на топене на волфрама, тъй като той изисква прекалено висока температура, — поставиха сместа под налягане и комбинацията от двете сили (температура и налягане) го превърна в маса, която, макар и да не бе метална, имаше качества на такава. Процедурата се повтори, докато бяха готови всичките дванадесет детайла. Сега трябваше да бъдат обработени с машините, за да се постигнат желаните форма и полировка.