Голямата фрезоваща машина работеше над последната част от берилия Тя представляваше обемист метален хиперболоид, който бе е дължина около петдесет сантиметра и максимална ширина двадесет сантиметра. Необичайната форма създаваше затруднения дори и за компютъра, управляващ машината, но по този въпрос не можеше да се направи нищо.
— Както виждаш, първоначалният неутронен поток ще представлява просто едно сферично разширение, ограничено от берилия — обясни Фром на Куати. — Тези метални детайли всъщност отразяват неутроните. Те се въртят около оста си със скорост, равна на една пета от скоростта на светлината. Така че остава единствено изходът в тази вдлъбнатина. В хиперболоида ще бъде инсталиран цилиндър от тритий, обогатен с литиев деутерид.
— Толкова бързо ли става — попита командирът. — Значи експлозивите ще разрушат всичко.
— За да го разбереш, трябва да промениш начина си на мислене. Не забравяй, че колкото и бързо да действат експлозивите, за да завърши детонацията на бомбата, са необходими само три трептения.
— Три какво?
— Трептения — повтори Фром и пусна една от редките си усмивки. — Знаеш какво е наносекунда, нали — една милиардна част от секундата. За това време светлината изминава само тридесет сантиметра, т.е. времето, необходимо на светлината, за да стигне от тук до тук — каза Фром и разтвори ръце на около тридесет сантиметра.
Куати кимна. Времето сигурно наистина бе малко.
— Добре, едно трептене е десет наносекунди — времето, за което светлината изминава три метра. Терминът е въведен от американците през 1940 година. Имали са предвид времето, за което една овца мърда опашката си — техническа шега. С други думи, за три трептения — времето, за което светлината изминава девет метра — детонационният процес в бомбата е започнал и завършил. Времето е твърде недостатъчно за каквато и да е реакция от страна на химическите експлозиви.
— Разбирам — отвърна Куати, без да знае дали говори истината, или лъже.
Той излезе от стаята и остави Фром да се занимава с призрачните си експерименти. Гюнтер го чакаше отвън.
— Какво става?
— Американската част от плана е готова — осведоми го Бок, след като разгърна една карта и я остави на земята пред него. — Ще сложим бомбата тук.
— Какво е това място?
Бок му обясни.
— Колко човека? — попита командирът.
— Там ще бъдат събрани над шестдесет хиляди. Ако мощността на бомбата е такава, каквато ни обещаха, в радиуса на действие попада и тази област. Общият брой на жертвите ще е между сто и двеста хиляди.
— Само толкова? Нали имаме атомна бомба?
— Исмаил, тя е просто голямо взривно устройство.
Куати затвори очи и изруга. Само преди минута му казаха, че ще преживее нещо невиждано, а сега твърдяха точно обратното. Командирът обаче бе достатъчно умен, за да разбере, че и двамата са прави.
— Защо избра точно това място?
Бок отново му обясни.
— Ще бъда много щастлив, ако успеем да убием и президента им.
— Щастието не означава непременно изгода. Можем да занесем бомбата и във Вашингтон, но рисковете стават големи. Прекалено големи. Командире, планът ми е напълно съобразен с обстоятелството, че имаме само една бомба и един-единствен шанс да я използваме. Преди това трябва да сведем рисковете за залавянето ни до крайност и да заложим на сигурността като основно изискване.
— А немската част от плана?
— Тя ще бъде осъществена далеч по-лесно.
— А ще проработи ли? — попита Куати, загледан в прашните хълмове на Ливан.
— Трябва. Според мен шансът е около шестдесет и пет процента.
„Най-малко ще накажем американците и руснаците — помисли си командирът. — А дали ще е достатъчно?“ — беше следващият въпрос. Куати се замисли над него и чертите на лицето му се изопнаха.
Но освен тези имаше и други въпроси. Куати си мислеше, че умира. Болестта имаше своите пристъпи и оттегляния досущ като неумолим прилив. Но далеч не бе така предвидима като прилива. Въпреки че днес се чувстваше добре, знаеше, че ще е за кратко. Шансът земният му път да приключи следващата година бе почти равен на вероятността за успех, която Бок даваше на плана си. Можеше ли да си позволи да умре, без да направи всичко, за да осъществи целта си?
Не. Пък и щом смъртта му приближаваше, какво значение имаше животът на другите? Нима не бяха неверници?
„Гюнтер също е неверник. Истински безбожник. Марвин Ръсел пък е друг — езичник. Хората, които възнамеряваш да убиеш… не са безбожници. Те са хора от Писанието. Заблудени последователи на пророка Исус, но освен това хора, вярващи в единния Бог.“