— Мисли, мисли!
Ако успееха да намерят по-солидни доказателства и да представят материала на Фаулър… Но как? Думите на един шпионин нямаше да важат в съда… Освен това той беше руснак. Офицер от КГБ, работещ в трета страна.
Но пък кой казваше, че случаят трябва да бъде отнесен в истински съд с достоверни доказателства? Фаулър можеше да обсъди въпроса в кабинета си на четири очи с министър-председателя им.
Телефонът на Райън иззвъня.
— Да, Нанси?
— Директорът току-що се обади. Болен е от грип.
— Блазе му. Благодаря — затвори телефона Райън. — Грип, бабината му трънкина. — Кабът просто бе мързелив.
… Фаулър можеше да постъпи по два начина: (1) на четири очи да каже, че знае какво са си наумили и че Америка няма да търпи и той ще съобщи в Конгреса, и… или (2) просто да предостави сведенията на журналистите.
Втората възможност носеше със себе си и всички възможни неблагоприятни последици, които, разбира се, щяха да засегнат и Мексико. Фаулър не обичаше мексиканския президент и направо мразеше Институционно-революционната партия. Каквито и отрицателни качества да притежаваше американският президент, той несъмнено бе честен човек, който мрази корупцията във всичките й форми.
Първата възможност… Райън бе предупредил Ал Трент за това. Трябваше да го уведоми и за новата операция, но самият Трент имаше интереси в търговската сфера и Фаулър щеше да недоволства. От друга страна, как можеше да не каже на Трент, без да наруши закона? Райън отново вдигна слушалката.
— Нанси, можеш ли да предадеш на главния съветник, че трябва да се видя с него? Благодаря.
Сега беше ред на СПИНАКЪР. „Да видим — каза си Райън — какво ни е приготвил за днес господин Кадишев…“
— Всемогъщи Боже!
Джак се опита да не се напряга. Той прочете целия доклад, след това спря и го прочете отново. После вдигна слушалката и натисна бутона за директна връзка с Мери Пат Фоли.
Телефонът даваше „свободно“ в продължение на половин минута, докато най-сетне някой го вдигна.
— Да?
— Кой се обажда?
— Тук е заместник-директорът Райън. Къде е Мери Пат?
— В родилното, сър. Съжалявам, че не ви познах — продължи мъжкият глас. — Ед, разбира се, е при нея.
— Добре, благодаря.
Райън затвори.
— Мамка му!
Но нима можеше да се сърди на някого? Той стана и отиде в стаята на секретарката си.
— Нанси, Мери Пат е в родилното — съобщи той на госпожа Къмингс.
— О, чудесно. Е, не е чак толкова. Раждането не е от приятните преживявания — забеляза Нанси. — Цветя?
— Да, избери нещо хубаво. Ти си по-голяма специалистка от мен в тази област. Използвай кредитната ми карта.
— Да изчакам ли, докато сме сигурни, че всичко е минало благополучно?
— Да — отвърна Райън и се върна в кабинета си. — „А сега какво?“ — запита се той.
„Знаеш какво трябва да направиш. Единственият въпрос е дали наистина го искаш.“
Джак отново вдигна слушалката и натисна друг бутон за директно избиране.
— Елизабет Елиът — чу се от другия край на директната линия, достъпна само за неколцина държавни служители.
— Джак Райън.
Студеният глас стана вледеняващ.
— Какво има?
— Трябва да се видя с президента.
— За какво? — попита тя.
— Не мога да говоря по телефона.
— Телефонът е напълно сигурен, Райън.
— Не достатъчно. Кога мога да дойда? Важно е.
— Колко важно?
— Достатъчно важно, за да прекъсне предварително планираните му ангажименти, Лиз! — не й остана длъжен Райън. — Да не мислиш, че си играя на шикалки?
— Успокой топката и почакай.
Райън чу шум от прелистване на страници.
— Ела след четиридесет минути. Ще имаш на разположение четвърт час. Аз ще се постарая да те вместя в програмата.
— Благодаря ви, доктор Елиът.
Райън едва се сдържа да не тресне слушалката. „Проклета жена“ — помисли си Джак и се изправи. Кларк вече бе в стаята на Нанси.
— Пали колата.
— Закъде? — попита той, докато ставаше.
— За града — отвърна Джак. — Нанси, обади се на директора. Кажи му, че трябва да съобщя нещо на Шефа, и го моля с цялото дължимо уважение да си довлече задника тук.
Това щеше да създаде трудности. Кабът живееше на около час път от Ленгли.
— Слушам, сър.
Едно от малкото неща, на които можеше да разчита, бе професионализмът на Нанси Къмингс.
— Трябват ми три копия от това. Направи още едно и за директора и върни оригинала в секретна секция.
— Ще стане след две минути.
— Чудесно.
Джак отиде в умивалнята. Само един поглед в огледалото му бе достатъчен да разбере, че Кларк както винаги има право. Наистина изглеждаше отвратително. Но сега не можеше да направи нищо.