— По какъв начин може да се потвърди информацията?
— Все още не съм сигурен.
— Ако монтираме подслушвателна апаратура в самолета им? — предложи Трент. — Ако успеем да го потвърдим, искам да присъствам, когато Фаулър ще го натика в миша дупка! Мамка му! Та аз съм изгубил избиратели заради тази сделка! Е, президентът иска да го подкрепим. Ти имаш ли основания да му откажеш, Сам?
— Вероятно не.
— Аз предпочитам да не се обвързвам политически по въпроса, господа. Не забравяйте, че съм тук просто като куриер.
— Джак Райън — последната девственица — засмя се Трент. — Добре, благодаря, че намина. Обади ми се, ако президентът поиска от нас да разрешим новата и подобрена СТЕП.
— Той няма да се осмели. Ще са необходими поне двеста-триста милиона долара, а те не могат да паднат от небето — забеляза Фелоус. — Искам да се запозная по-подробно със случая, преди да предприемам нещо по него. Вече хвърлихме твърде много пари в тези черни дупки.
— Всичко, което мога да ви кажа, конгресмени, е, че за мен случаят е изключително важен. ФБР е на същото мнение.
— А Рон Олсън? — попита Трент.
— Той гледа в градината му да не падат камъни.
— Шансовете ти за успех ще са много по-големи, ако Олсън е с теб — забеляза Фелоус.
— Знам. Е, поне нашата система ще е готова и ще заработи след около три седмици. Започнахме с първата партида дискове и вече провеждаме предварителни изпитания.
— И как по-точно?
— Използваме компютър, който търси отклонения от нормалното. Той е доста мощен — „Крей YMP“. Извикахме и специалист за подготвянето на нова знакова програма. След седмица — най-много десет дни — ще разберем дали системата е такава, каквато я искаме. После започваме да изпращаме оборудването в станциите.
— Страшно ми се иска да грешиш по този въпрос — каза на излизане Трент.
— На мен също, но инстинктите ми подсказват друго — отвърна Райън.
— И колко ще струва? — попита Фаулър, докато обядваха.
— Доколкото разбрах, двеста-триста милиона долара.
— Не. Имаме си достатъчно бюджетни проблеми.
— Съгласна съм — отвърна Лиз Елиът. — Искаше ми се обаче първо да ГО обсъдя с теб. Идеята е на Райън. Олсън в Агенцията за национална сигурност казва, че му е дошло до гуша. Той твърди, че системата е напълно сигурна, но Райън просто се е побъркал по новата. Нали знаеш, че той прокара идеите си в управлението, като се обърна направо към Конгреса?
— О, така ли? — вдигна поглед от чинията си Фаулър. — Нима е прескочил инстанция? Но какво става тук?
— Боб, той развил теориите си относно новата шифровъчна система пред Трент и Фелоус дори преди да говори с мен!
— За какъв, по дяволите, се мисли?!
— И аз това се питам, Боб.
— Той се маха, Елизабет. Хвърчи. Вън е. В-Ъ-Н. Придвижи нещата.
— Добре, мисля, че знам как да го направя.
Обстоятелствата ги улесниха. Един от помощниците на Ърнест Уелингтън дебнеше пред дрогерията вече цяла седмица. Магазинът на семейство Зимър се намираше край магистрала 50, между Вашингтон и Анаполис. В близост до нея имаше доста жилищни постройки, откъдето идваше основната част от клиентите. Следователят паркира микробуса си в края на улицата. Така можеше да наблюдава едновременно магазина и близката сграда. Микробусът бе от обикновените возила, използвани за следене — построен по типичния начин от специализирана в тази област фирма. На покрива умело бе замаскиран перископ, чиито лещи служеха за „очи“ на една телевизионна камера, и тридесет и пет милиметров фотоапарат „Канон“. Следователят разполагаше с хладилник, пълен с безалкохолни напитки, термос с кафе и тоалетна. За него микробусът бе едва ли не втори дом и някои от техническите му съоръжения не отстъпваха на подобните им, монтирани от НАСА на совалката.
— Бинго! — изпращя радиото. — Колата на обекта се приближава към изхода. Излиза от магистралата.
Човекът в микробуса включи своя микрофон.
— Прието. Край.
Кларк забеляза мъркюрито още преди два дни. Един от проблемните със сигурността бе, че едни и същи коли от време на време се появяваха отново. Тук случаят явно бе такъв. Мъркюрито никога не се доближи до тях и не ги последва в отбивката от магистралата. И днес ситуацията се повтори. Кларк не бе забелязал, че шофьорът използва микрофон… но с новата клетъчна техника можеше да се говори отвсякъде. Чудесно, нали? Той спря на паркинга пред дрогерията и очите му огледаха за опасност. Нямаше. Кларк и Райън излязоха заедно от колата. Палтото и сакото на шофьора бяха разкопчани, за да може при нужда ръката му бързо да достигне кобура на десетмилиметровата „Берета“. Слънцето залязваше, хвърляйки красиви оранжеви отблясъци в западното небе. Бе необичайно топло за сезона и Кларк съжали, че се е навлякъл с палто. Времето в окръг Колумбия бе непредвидимо, както и навсякъде по света.