— Предполагам, че ще го отнесете на президента.
— Да, мисля, че ще трябва.
— Ако мога да ви дам един съвет, не забравяйте да му кажете, че все още не сме потвърдили нищо от сведенията на Кадишев.
— Е, и? — вдигна поглед Кабът.
— Ами приемаме, че са верни, директоре. Когато имаш само един източник на нещо и това нещо е от изключителна важност, нямаш друг избор, освен да го кажеш на хората.
— Аз вярвам на СПИНАКЪР.
— Аз пък не съм толкова сигурен.
— Руският отдел също се доверява на сведенията му — забеляза Кабът.
— Вярно е, че приеха информацията му, но лично аз щях да се чувствам сто пъти по-добре, ако имахме независим източник, който да я потвърди — каза Джак.
— Разполагаш ли със солидни аргументи, които да те карат да се съмняваш в сведенията му?
— Нищо осезаемо. Просто досега вече трябваше да сме успели да потвърдим нещо.
— Значи искаш да бия всичкия път до Белия дом, за да представя доклада и след това да призная, че може и да грешим?
Кабът най-сетне загаси пурата си за голямо облекчение на Джак.
— Да, сър.
— Няма да го направя.
— Трябва, сър. Трябва да го направите, защото по една случайност това отговаря на истината.
— Джак, не ти ли се струва малко неудобно да ми казваш какви са правилата в тази сграда? Ако не се лъжа, аз съм директорът тук.
— Виж какво, Маркъс — започна Джак, като се опитваше да не показва раздразнението си. — Този човек ни дава изключително важна информация. Ако се окаже вярна, тя сигурно ще повлияе на отношенията ни със Съветския съюз. Но сведенията му са все още непотвърдени. Това са просто думи на един човек, нали така? Ами ако той бърка? Ако не е разбрал нещо както трябва? Или пък ако ни лъже?
— Имаме ли причина да се съмняваме в него?
— Никаква, директоре. Но нима, ако сме изправени пред толкова важен проблем, е разумно да конструираме националната си политика върху кратко писмо от един-единствен човек?
Това бе най-добрият начин да се справиш с Маркъс Кабът — да му говориш за разум.
— Добре тогава, Джак. Добре. Колата ме чака. Ще се върна след около два часа.
Кабът грабна палтото си и се запъти към асансьора. Служебната му кола го очакваше. Като директор на Централното разузнаване му се полагаха двама бодигардове. Единият шофираше, а другият седеше до него на предната седалка. Без тях щеше да му се налага да се справя със задръстванията по улиците, както и всички оставали. „Райън — помисли си той, докато пътуваше — започва да става досаден.“ Е, добре, той наистина бе нов в управлението. Наистина нямаше достатъчно опит. Наистина обичаше да оставя черната всекидневна работа на подчинените си. В крайна сметка той беше директор и не можеше да свърши абсолютно всичко, нали? Омръзна му по два-три пъти на седмица да му обясняват правилата на играта. Омръзна му да търпи неподчинението на Райън. Омръзна му всеки път да го занимават с тъпи анализи при положение, че имаше далеч по-интересна информация. Когато влезе в Белия дом, Кабът вече бе порядъчно ядосан.
— Добро утро, Маркъс — поздрави го Лиз Елиът, когато той влезе в кабинета й.
— Добро утро. Получихме нов доклад от СПИНАКЪР. Президентът трябва да го види.
— Какво е разбрал сега пък Кадишев?
— Кой ти каза това име? — изръмжа директорът на ЦРУ.
— Райън. Ти не знаеше ли?
— По дяволите — изруга Кабът. — Защо не ми го е съобщил?
— Седни, Маркъс. Имаме няколко минути. Доволен ли си от Райън?
— Понякога забравя кой е директор и кой заместник.
— А не смяташ ли, че е малко високомерен?
— Съвсем малко — съгласи се с леден тон Кабът.
— Той е добър професионалист — средно добър, — но лично аз започнах малко да се изморявам от отношението му.
— Знам какво искаш да кажеш. На мен също обича да ми се меси в работата и да ми казва какво да правя.
— О, нима не вярва на преценката ти? — попита съветничката по националната сигурност, като внимателно подбираше думите си.
Кабът я погледна.
— Да, обикновено се държи точно в този стил.
— Е, не успяхме да променим всичко от предишната администрация. Той, разбира се, е професионалист в бранша си… — Гласът й постепенно затихна.
— А аз не съм, така ли? — сопна са Кабът.
— Разбира се, че си, Маркъс. Въобще не съм искала думите ми да прозвучат така!
— Извинявай, Лиз. Права си. Понякога просто прекалява. Това е всичко.
— Да отидем да видим шефа.
— Доколко е достоверна информацията? — попита пет минути по-късно президентът Фаулър.
— Както сигурно знаете, агентът работи за нас вече пет години и досега не ни е подвеждал.