— Бухалка, Джак, бухалка. Обещавам да не те агитирам за полото. Ако решиш да играеш, сигурно ще убиеш някой нещастен кон. Предполагам, че ще намериш свободно време да дойдеш с нас.
— Със сигурност ще опитам. Ако имам късмет, дотогава светът малко ще се е поуспокоил.
— Той вече доста се поуспокои и твоята заслуга никак не е малка.
— Сър Базил може би е попреувеличил ролята ми. Аз съм просто винтче в голямата машина.
— Прекаляваш със скромността. Доста разочароващо е, че не получи полагащото ти се признание — забеляза принцът.
— Такъв е животът, нали? — каза малко неочаквано и за самия себе си Джак. Дори и на него не му се отдаваше постоянно да крие чувствата си.
— И аз така мисля. Да, Джак, това е животът. За съжаление, не винаги е справедлив. Не си ли мислил да промениш работата си поне за малко? Например да си вземеш отпуска.
Джак се усмихна.
— Е, не вярвам да изглеждам чак толкова зле. В службата все още имат нужда от мен.
Негово кралско височество изведнъж стана сериозен.
— Джак, ние с теб приятели ли сме?
Райън се изправи на стола си.
— Аз нямам много приятели, но вие сте един от тях.
— Вярваш ли на преценката ми?
— Да, сър, вярвам.
— Тогава се махни. Напусни. Винаги можеш да се върнеш. Човек с твоите качества никога не излиза от занаята завинаги. Ти го знаеш. Видът ти съвсем не ми харесва. Много ти се събра. Сигурно нямаш и представа колко е хубаво да можеш да напуснеш. Ти разполагаш с някаква свобода. Свобода, която аз например нямам.
— Хубава реч. Ако вие бяхте на мое място, нямаше да напуснете. По същите причини. Аз не обичам да се примирявам. Също като вас. Просто е.
— Гордостта може да разруши човека — забеляза принцът.
Джак се наведе напред.
— Това не е гордост. Това е факт. Аз наистина съм необходим. Иска ми се да не е така, но нима мога да направя нещо? Проблемът е, че те не го разбират.
— Толкова ли е лош новият директор?
— Маркъс не е лош човек, но е мързелив. Обича поста си повече, отколкото задълженията му. Предполагам, че това не е проблем само на американското управление. Аз обаче не съм такъв. Вие също. Задълженията винаги идват на първо място. Може би вие сте свързан с работата си просто защото сте роден с нея. Аз обаче също съм свързан — просто защото съм най-добрият.
— А вслушват ли се в думите ти? — попита остро негово височество.
Джак повдигна рамене.
— Не винаги. Е, понякога и аз греша, но там трябва да има човек, който да постъпва правилно или поне да се опитва. Този човек съм аз, сър. Така че не мога да се махна. Вие го знаете не по-зле от мен.
— Дори ако е за твоя сметка?
— Точно така.
— Чувството ти за дълг е възхитително, сър Джон.
— Имах двама добри учители. Когато знаеш, че си нечия мишена, не бива да бягаш и да се криеш. И вие сте можели да го направите…
— Не, не можех. Ако побегнех…
— Тогава лошите момчета печелят — завърши мисълта си Джак. — Моето положение е горе-долу същото. Част от този урок научих от вас. Изненадан ли сте? — попита Джак.
— Да — призна принцът.
— Вие рядко бягате от проблемите. Аз също.
— Словесните ти маневри както винаги са впечатляващи.
— Виждате ли? Значи все още не съм за изхвърляне.
Джак бе доволен от себе си.
— Настоявам да доведеш семейството си в Уайоминг с нас.
— Винаги можете да ме прескочите и да говорите с Кети.
Негово височество се засмя.
— Може би ще послушам съвета ти. Утре ли се връщаш?
— Да, сър. Но преди това ще намина към „Хамлис“ за играчки.
— Почини си добре, Джак. Догодина по същото време може би ще продължим спора.
Във Вашингтон бе с пет часа по-рано. Лиз Елиът бе в кабинета си заедно с Боб Холцман, който отразяваше събитията в Белия дом. Той доста приличаше на хората от обслужващия персонал — бе видял пристигането и заминаването на доста от обитателите му. Опитът му в събитията, разиграващи се в Белия дом, бе почти парадоксален. Въпреки че нямаше достъп до наистина интересния материал — Холцман знаеше, че някои от тайните ще бъдат разкрити едва когато вече нямаше да му вършат работа, — способността му да долавя нюансите на речта и носещите се из въздуха слухове би му осигурила място в което и да е разузнавателно управление. Но вестникът му плащаше доста по-добре от правителството. Освен това Холцман бе успял да напише няколко бестселъра за живота във висшите кръгове на властта.
— Значи пълна дискретност.
— Точно така — отвърна съветничката по националната сигурност.