— Дали е от типа хора, които обичат да ходят по жени? — попита редакторът.
— И кои по-точно са тези хора? Нима мислиш, че имат червен кръст на челото?
— Много оригинално, Боб. И за какво, по дяволите, тогава ме питаш?
— Ще пускаме ли материала или не?
Очите на редактора се разшириха от изненада.
— Шегуваш ли се? Как можем да не пуснем материал по този въпрос?
— Просто не обичам да ме използват.
— Вече говорихме за това. Аз също не обичам. В този случай, разбира се, става въпрос точно за това, но информацията си остава важна. Ако ние не пуснем материал, ще го направи „Таймс“. Кога ще бъде готов?
— Скоро — обеща Холцман.
Сега вече знаеше защо отказа да го повишат в заместник главен редактор.
Нямаше нужда от пари. Книгите му напълно покриваха всички разходя Които правеше. Той обичаше работата си и все още не се разделяше с идеализма и удоволствието от писането. „Освен това — помисли си Холцман, — слава богу, не се налага да взимам отговорни решения.“
Новата водна помпа напълно отговаряше на описанието, което й бе направил директорът на корабостроителницата. За да я вкарат в подводницата, се наложи да разглобят почти цял отсек и да отворят дупка в корпуса. Капитан първи ранг Дубинин все още виждаше синьо небе на мястото, където трябваше да има метални плочи. Това не беше много обнадеждаващо за един командир на подводница. Преди обаче отново да затворят дупката, трябваше да се убедят, че водната помпа работи както трябва. Можеше да бъде и по-зле. Подводницата на Дубинин имаше метален корпус. Ако вместо това бе от титан — както на някои други съветски лодки, — затварянето на отвора съвсем нямаше да бъде просто.
Помещението, в което бяха разположени помпата и парогенераторът, бе точно зад отсека на реактора. Всъщност реакторът граничеше с една от празните херметически прегради и с помещението за помпата от задната страна. Водната помпа подаваше и изсмукваше водата от реактора. Сгъстената пара постъпваше в парогенератора. Там температурата й повдигаше температурата на водата. На свой ред и тя се превръщаше в пара, която задвижваше турбините на подводницата. Те пък въртяха винта. Изпълнила предназначението си и изгубила повече от енергията си, парата минаваше през охладител, който използваше ниските температури на морската вода, за да функционира. В охладителя парата отново преминаваше във вода и се връщаше в реактора, за да бъде подгрята и да поднови цикъла. Парогенераторът и охладителят всъщност представляваха част от голяма конструкция и една и съща многостепенна помпа движеше водата в тях. Именно това механично устройство бе акустичната ахилесова пета на атомните подводници. Помпата работеше с огромно количество вода, „гореща“ както в температурно, така и в радиоактивно отношение. А подобна голяма по обем механична работа неизбежно вдигаше доста шум. Но само досега.
— Конструкцията е доста опростена — каза Дубинин.
— Така трябва да бъде. Американците са усъвършенствали цели десет години този проект за ракетоносците си и след това решили да не го използват. Конструкторският екип е бил разформирован.
Капитанът изръмжа. Новите американски реактори работеха с естествен кръговрат. Това им даваше още едно предимство. Как можеха да са толкова дяволски умни? Двамата мъже изчакваха реактора да заработи. Контролните пръчки бяха изтеглени и свободните неутрони започваха да взаимодействат, предизвиквайки верижна ядрена реакция. На контролното табло зад капитана и адмирала се виждаше температурата по Келвин, която започваше от абсолютната нула.
— Всеки момент… — прошепна директорът на корабостроителницата.
— Никога ли не си я виждал в действие? — попита Дубинин.
— Не.
„Невероятно — помисли си капитанът, докато гледаше небето. — Каква ужасна гледка от вътрешността на подводница.“
— Какво беше това?
— Помпата току-що заработи.
— Шегуваш ли се?
Дубинин погледна масивната конструкция. Как можеше… Той отиде до контролното табло и…
Дубинин гръмко се засмя.
— Работи, капитане — обади се главният механик.
— Увеличете налягането — каза Дубинин.