Заедно с тези проблеми имаше и още някои интересни особености. Когато носът се врежеше във висока вълна, скоростта на кораба намаляваше. Но поради големината на дървовоза носът забавяше движението си по-бързо от кърмата. При това силите, намаляващи скоростта на кораба, срещаха съпротивата на корпуса, който ужасно скърцаше. Всъщност той се огъваше с няколко сантиметра. Човек трудно може да си представи подобно нещо, докато не го види с очите си.
— Известно време плавах на самолетоносач. Той се огъваше с около тридесет сантиметра в средата. Веднъж…
— Погледнете право напред, сър — извика рулевият.
— Мамка му! — изкрещя вторият офицер. — Вълна убиец!
Тя беше точно пред тях — петнадесетметрова вълна на около сто метра от тъпия нос на „Джордж М“. Това бе често срещано явление. Когато се съберат две вълни, те обикновено увеличават височината си, задържат се така няколко секунди и след това вълната убиец се разпада… Носът се повдигна от една средно голяма вълна и се смъкна точно пред връхлитащата зелена стена.
— Нанизахме се!
Корабът просто нямаше време да се качи върху вълната. Зелената водна маса мина през носа, сякаш той въобще не съществуваше, и продължи да напредва през сто и петдесетте метра палуба, които я деляха от надстройката. Двамата офицери гледаха като омагьосани. За кораба нямаше опасност поне засега. Зелената вода мина през съоръженията, прикрепящи товара, със скорост около тридесет мили в час. Дървовозът отново започна да се огъва, тъй като носът бе ударил долната част на вълната и бе намалил скоростта си. Всъщност носът бе все още под водата, защото вълната бе по-широка, отколкото висока. Сега огромната водна маса напредваше към боядисаната в бяло метална скала — перпендикулярна на оста й на движение.
Гребенът на вълната не успя да достигне капитанския мостик, но удари прозорците на офицерските каюти. В един момент бялата пелена от пръски отдели надстройката от останалия свят. Това продължи само секунда, която за екипажа се превърна в минута. Когато пяната изчезна, палубата бе все още на мястото, макар и покрита с морска вода, изтичаща през отворите в борда. „Джордж М“ се наклони с петнадесет градуса и отново се изправи.
— Свалете скоростта на петнадесет възела. На моя отговорност — заповяда първият помощник.
— Разбрано — отвърна кормчията.
— Няма да позволя да потопим кораба, докато съм на мостика — прибави офицерът.
— Правилен ход. Пит.
Вторият офицер погледна към контролния пулт, за да провери дали някоя от аварийните лампички не свети. Нямаше проблеми. Корабът бе построен така, че да издържи на доста по-големи натоварвания, но бдителността в морето никога не бе излишна.
— Всичко е наред, Пит.
Телефонът иззвъня.
— Мостика. Първият помощник слуша.
— Какво, по дяволите, беше това? — попита главният механик.
— Някаква голяма вълна — отвърна лаконично Пит. — Има ли някакви проблеми при теб?
— Сериозно ли? Та тя направо огъна предната преграда. За малко да си изям илюминатора. Стъклото му май е пукнато. Защо не намалим малко? Да не сме на рали? Не ми се иска да спя в мокри чаршафи.
— Вече наредих.
— Добре.
Главният механик затвори телефона.
— Какво става?
Капитанът бе дошъл на мостика по пижама и халат. Водата от палубата бе почти напълно изтекла обратно в морето.
— Петнадесет-двадесетметрова вълна. Свалих скоростта до шестнадесет. Двадесет възела са твърде много за тези атмосферни условия.
— Сигурно си прав — изръмжа капитанът.
Всеки час в повече на пристанището означаваше нови петнадесет хиляди долара, а собствениците не обичаха допълнителните разходи.
— Вдигни я пак при първа възможност — каза капитанът и тръгна, преди да са му измръзнали краката.
— Тъй вярно — отвърна на вратата Пит.
— Скорост 15,8 възела — докладва кормчията.
— Много добре.
Двамата офицери седнаха пак на столовете и засърбаха кафето си. Преживяването не ги бе изплашило, а само пооживило. Оттук пръските, осветени от лунната светлина, изглеждаха великолепно. Първият помощник погледна към товарната палуба. Трябваха му няколко секунди, за да разбере.