— Запали осветлението!
— Какво става?
Вторият офицер стана, направи две крачки и включи прожекторите на палубата.
— Е, поне една е останала.
— Една от…
Младшият офицер погледна надолу.
— О, останалите три…
Първият помощник поклати глава. Нима силата на водата можеше да бъде описана?
— Веригите бяха много здрави, а ги е скъсала като конци. Страхотно!
Вторият офицер вдигна телефона и натисна един от бутоните.
— Товарът на палубата току-що е паднал през борда. Направете проверка за целостта на предната част от надстройката.
Нямаше нужда да добавя, че проверката трябваше да бъде извършена от вътрешната страна.
След един час стана ясно, че са извадили късмет. Ударът от палубния товар бе попаднал точно в частта от надстройката, укрепена със здрави стоманени греди. Повредата бе незначителна — малко изчукване и един ден боядисване щяха да свършат работа. Това, разбира се, съвсем не променяше факта, че някой трябваше да отреже ново дърво. Три от четирите трупи ги нямаше и японският храм щеше да почака.
Трите трупи, все още вързани една за друга, вече бяха далеч зад „Джордж Макреди“. Те все още бяха сурови, а просмукващата се морска вода ги правеше още по-тежки.
Кети Райън видя колата на мъжа си, която спря отвън. Тя вече бе преодоляла раздразнението си от Джак. Сега бе наранена. Той не искаше да говори за случая — по-точно не искаше да й обясни, да се извини. Опитваше се да се преструва, че… Какво? Освен това от време на време казваше, че не е добре, че се чувства изморен. Кети искаше да обсъдят всичко, но не знаеше откъде да започне. Доктор Карълайн Райън бе наясно, че мъжкото его е крехко и че това е най-чупливата част от него. Сигурно проблемът бе съчетание от стрес, умора и пиене. Джак не бе робот. Той се изморяваше. Кети бе забелязала симптомите още преди няколко месеца. Всеки ден по два и половина, дори три часа пътуване с кола. Фактът, че има шофьор, облекчаваше напрежението, но не достатъчно. Три часа в повече той бе далеч. Мислеше, работеше, отсъстваше от дома си.
„Помагам ли му или го наранявам? — питаше се тя. — Грешката не е ли и моя?“
Кети влезе в банята и се погледна в огледалото. Е, разбира се, вече не бе розовобузесто момиченце. Тревогата бе изписала малки бръчки около устата и очите й. Трябваше да коригира диоптрите на очилата си. По време на процедурите започваше да я боли глава. Кети знаеше, че главоболието може би е резултат от проблемите с очите. Но както и повечето хора, тя постоянно страдаше от недостиг на време и отлагаше прегледа при някой от колегите си от института „Уилмър“. „И постъпвам глупаво“ — призна си тя. Очите й обаче бяха все още доста хубави. Добре, че поне цветът им се бе запазил въпреки напрежението, на което ги подлагаше професията й.
Освен това бе достатъчно слаба. Нямаше да й навреди, ако свали два-три килограма или пък ако ги сложи на гърдите си. Кети бе дребногърда жена от дребногърдо семейство, в свят, който припадаше по кравешки вимета, Обичайната й шега, че бюстът е обратнопропорционален на размера на мозъка, бе просто защитен механизъм. Тя мечтаеше за по-големи гърди, също както и всеки мъж мечтае за по-голям пенис, но Бог или пък гените й ги бяха отказали. Въпреки това Кети никога не би се подложила на суетния позор на хирургията. Пък и не одобряваше методите й. Прекаленото количество силиконови подплънки предизвикваше усложнения.
Останалата част от нея… Косата, разбира се. Тя вечно се намираше в безпорядък, но лекарската дисциплина й отнемаше всякаква възможност да полага по-големи грижи за нея. Косата й все още бе руса, къса и много мека. В случаите, в които Джак й обръщаше внимание, той я харесваше. Лицето й въпреки малките бръчки все още бе хубаво. Краката й също бяха хубави, а постоянното ходене пеш в „Хопкинс-Уилмър“ като че ли ги постегна. Кети заключи, че не изглежда толкова зле, за да разлайва кучетата, покрай които минава. В интерес на истината все още бе доста привлекателна. Поне колегите й в болницата мислеха така. Дори смяташе, че някои от дипломиращите се студенти по медицина я ухажват. Във всеки случай не избягват срещите с нея.
Освен това бе добра майка. Въпреки че в момента Сали и малкият Джак спяха, тя не забрави да надникне в стаята им. При постоянното отсъствие на Джак Кети всячески се стремеше да запълни празнината, оставена от него. Дори играеше бейзбол със сина си (Джак се почувства доста гузен, когато разбра). Ако имаше време, готвеше вкусни ястия. Кети или вършеше сама цялата работа в къщата, или пък „се договаряше“ — израз на Джак — с домашни помощници. И в двата случая обаче тя бе тази, която се грижи за дома им.