— Достоверен ли е източникът?
— Не забравяй, че телефонът не е чак толкова сигурен.
— Ясно. Виж, мога да подпитам Холцман внимателно и полуофициално. Той е добър човек, с чувство за отговорност и е професионалист. Можем да поговорим с него на чашка и да го убедиш, че подобни разкрития са опасни както за служителите, така и за работата като цяло.
— Ще трябва да се посъветвам с Маркъс за това.
— А аз пък с Бил, но той ще се навие.
— Добре, ще поговоря с директора и ще ти звънна по-късно.
Райън затвори телефона и отново отиде в кабинета на Кабът.
— Видях го — посрещна го той.
— Нито Бюрото, нито пък нашите хора знаят нещо за подобно разследване. Предположението ми е, че скандалната част от статията е просто за камуфлаж. Останалото обаче касае сведения, предадени ни от СПИНАКЪР. Именно по такъв начин губим агентите си.
— Какво предлагаш? — попита директорът.
— Двамата с Дан Мъри ще поговорим неофициално с Холцман. И ще го предупредим, че навлиза в забранена територия. Ще го помолим да не публикува повече подобна информация.
— Ще го молим?
— Разбира се. Кой може да заповядва на журналистите? Предполагам, само собственикът на вестника — отговори си сам Джак. — Аз всъщност никога не съм прибягвал до подобни методи, но Дан явно има опит. Идеята е негова.
— Ще трябва да попитам какво мислят горе — каза Кабът.
— По дяволите, Маркъс, ние сме това „горе“.
— Но не можем да се занимаваме с пресата. Тук трябва разрешение от другаде.
— Чудесно. Скачай в колата и потегляй да ги молиш. Само не забравяй да си измислиш хубави реплики.
Райън се обърна и излетя от кабинета, преди Кабът да бе успял да се изчерви от обидата.
През няколкото метра, които деляха кабинета му от кабинета на директора, Джак не можа да укроти треперещите си ръце. „Не може ли да се съгласи с мен поне един-единствен път?“ Напоследък всичко вървеше нагоре с краката. Джак удари с юмрук по бюрото си и болката леко го успокои. Оставаше само малката операция на Кларк, която май се развиваше според очакванията. Колкото и незначителна да изглеждаше тази утеха, тя все пак бе по-добре от нищо.
Но не много. Джак погледна снимката на семейството си.
— По дяволите — изруга на глас той.
Не можеше да получи подкрепата на Кабът. Бе се превърнал в лош баща и със сигурност изоставаше в съпружеските си задължения.
Лиз Елиът прочете статията на първа страница и остана доста доволна. Холцман бе свършил работата си точно според очакванията й. Колко лесно се манипулираха журналистите! Макар и с известно закъснение Лиз видя възможностите, които й се откриваха по този начин. Маркъс Кабът бе несигурен. Ако успееше да го лиши и от единствената му подкрепа, ЦРУ можеше да бъде напълно под неин контрол. Звучеше хубаво.
Премахването на Райън от поста му вече не бе продиктувано само от злоба, въпреки че мотивът й си оставаше именно такъв. Именно Райън бе отхвърлил няколко молби на Белия дом. Пак той я прескачаше като инстанция и говореше направо с конгресмените по някои вътрешни въпроси… и отново Райън й пречеше да се сближи с ЦРУ. Когато го махнеше от пътя си, щеше да заповядва — да прави „предложения“ — на Кабът, който щеше да ги изпълнява без капчица съпротива. Денис Банкър щеше да си остане с отбраната и тъпия си футболен отбор. Брент Талбът — в Държавния департамент. Елизабет Елиът щеше да разполага с апарата за национална сигурност, защото притежаваше не само слуха, но и всички други сетива на президента.
— Директорът Кабът е тук.
— Пуснете го — каза Лиз.
Тя стана и се приближи към вратата.
— Добро утро, Маркъс.
— Здравейте, доктор Елиът.
— Какво те води насам? — попита тя и махна с ръка към канапето. — Сядай.
— Статията във вестника.
— Четох я — осведоми го съветничката по националната сигурност със съпричастен тон.
— От когото и да е излязла информацията, тя сериозно застрашава един от най-важните ни агенти.
— Знам. Може да се е изпуснал някой от вашите хора. Нали в статията пишеше за някакво вътрешно разследване?
— Не, не е от нас.
— Така ли?
Доктор Елиът се облегна. Пръстите й се заиграха със синьото копринено шалче, което носеше на врата си.
— Кой може да е тогава?
— Не знам, Лиз.
Кабът изглеждаше още по-объркан, отколкото можеше да се очаква. „Може би — помисли си игриво тя — си мисли, че той е обект на разследването? Интересна идея.“
— Искам да говорим с Холцман.
— Какво означава това?
— Имам предвид, че със съдействието на ФБР можем неофициално да го предупредим, че се държи безотговорно.
— Чия е идеята, Маркъс?