— Да, разбирам. Човек с твоите способности може да смали целия корпус до размера на кофа за вода.
Комплиментът бе огромен.
— Благодаря, хер Гусн. Вероятно не чак толкова малък, но достатъчно малък, за да се вмести в носа на ракета.
— Ако нашите иракски братя се бяха потрудили…
— Наистина. Сега Израел можеше и да не съществува. Но се оказаха глупаци, нали?
— Оказаха се нетърпеливи — каза Гусн и мислено ги наруга за това.
— Човек трябва да обмисля спокойно и трезво подобни въпроси. Решенията му да се базират на логиката, не на чувствата.
— Точно така.
Ахмед се чувстваше ужасно зле. Той се извини и се упъти да види лекаря на командира, към когото го насочи самият Куати. Ахмед почти нямаше опит с лекарите. Според него срещите с тях трябваше всячески да се избягват. Той бе виждал много ранени или умиращи хора, но нещастието винаги го избягваше. Сега обаче Ахмед предпочиташе да е ранен. Човек можеше да види с очите си дупката от куршума или шрапнела, но не и нещото, което го изяждаше толкова бързо отвътре.
Докторът изслуша оплакванията му и зададе няколко въпроса, които не бяха съвсем глупави. После забеляза, че Ахмед е пушач, и поклати недоволно глава. Сякаш цигарите имаха нещо общо с болестта на войника, „Каква глупост“ — помисли си Ахмед. Нима не бягаше по шест километра на ден? Или поне го правеше доскоро.
След това докторът го прегледа. Той допря един стетоскоп до гърдите му и се заслуша.
Ахмед забеляза, че погледът на лекаря внезапно се промени. Заприлича му на поглед на храбър боец, който не иска да издава чувствата си.
— Вдишай — заповяда лекарят и Ахмед го послуша. — Сега бавно издишай.
Стетоскопът се придвижи.
— Още веднъж.
Процедурата се повтори още шест пъти както на гърдите, така и на гърба.
— Е? — попита Ахмед в края на прегледа.
— Не знам. Иска ми се да те заведа при специалист, който разбира състоянието на белите дробове по-добре от мен.
— Нямам време за това.
— Имаш време. Ако трябва, ще говоря с командира ти.
Ахмед едва се сдържа да не изръмжи.
— Добре.
Показателно за състоянието на Райън бе, че той не забеляза. И още по-точно — бе благодарен за малкото внимание, което му обръща жена му. Това му помагаше. Сваляше напрежението от плещите му. Може би Кети разбираше, че има нужда да бъде оставен за малко сам. Той си обеща да и се отблагодари за това. Разбира се, че щеше. Стига да оправеше другите проблеми около себе си. Джак бе сигурен, че ще ги оправи, или поне така си казваше. Само една малка част от съзнанието му като че ли не споделяше убеждението и се опитваше да предупреди съвестта, която не я чуваше, Райън реши да намали пиенето, но то му помагаше да заспива. А Джак имаше нужда от сън. Затова реши, че през пролетта ще започне отново със здравословния начин на живот. Точно това му трябваше. Кросове. Щеше да излиза през обедната почивка и да бяга с останалите маниаци на тема здраве. Да, обиколният път около ЦРУ бе идеален за целта. Кларк щеше да му бъде добър треньор. Кларк бе твърд като скала. По-добре с него, отколкото с Чавес. Чавес бе в безсрамно добра форма и крайно несимпатичен на всички страдащи от обездвижване. „Сигурно му е останала като наследство от пехотата“ — реши Райън. Динг щеше да разбере какъв е животът, когато достигне тридесетте. Тази възраст бе вододелът, на който вече не си млад и трябва да погледнеш в очите факта, че всичко си има граници.
„Коледата можеше да мине и по-добре“ — мислеше си Райън на бюрото в кабинета си. Но се случи в средата на седмицата, което означаваше двуседмичен престой у дома на хлапетата. Означаваше, че Кети трябваше за малко да се откъсне от работата си, а това не й се нравеше. Тя обичаше професията си. Въпреки че бе добра майка и обожаваше децата си, доктор Карълайн Райън мразеше да се откъсва често от „Хопкинс“ и пациентите. „Честно казано, Кети не е в много добро положение“ — призна пред себе си Джак. Тя също бе професионалистка, при това чудесна, а поемаше всички грижи по децата, докато той и за минута не се откъсваше от работата си. Но, от друга страна, имаше хиляди очни хирурзи. Дори неколкостотин професори по очна хирургия. А заместник-директорът на Централното разузнаване бе само един и това бе неоспорим факт. Вероятно не много справедлив, но факт.