Джоунс се спря. Бе отишъл твърде далеч.
— Разбрах сигнала, който помощник-капитанът му ти даде онзи път. Тогава го помислих за развейпрах. Сгрешил съм. Помощник-капитанът е отличен. Рикс мрази един от младшите си офицери. Момчето е в проследяващия екип. Старшият, който го наблюдава — мисля, че се казваше мичман Шоу, — твърди, че момчето е добро. Капитанът просто го кастри за щяло и нещяло.
— Страхотно! И какво се очаква от мен?
„Уволни го“ — помисли си Джоунс, макар и да знаеше колко е трудно това. Манкузо можеше да освободи някого само с основателна причина.
— Ще поговоря с него — обеща Барт.
— Аз и друг път съм слушал истории за такива капитани, но никога не съм им вярвал. Службата с теб явно ме е разглезила — забеляза доктор Джоунс. — Знаеш ли, че въобще не си се променил? Все още изслушваш събеседника си.
— Трябва да го изслушвам, Рон. Не съм вездесъщ, за да знам всичко.
— Сега обаче разбрах, че не всички следват това правило. Имам още едно предложение.
— Да не му позволявам да преследва подводници ли?
— На твое място бих постъпил точно така. — Джоунс отвори вратата. — Не искам да стават гафове, капитане. А както е тръгнало, те няма да закъснеят. Той не разбира правилата на играта. Рикс въобще не се доближава до капитанската класа, която имаше ти.
„Която имаше ти“ — повтори наум Манкузо. Макар че миналото време му звучеше неуместно, то бе правилно. Подводницата бе сто пъти по-лесна за управление от една ескадра. И сто пъти по-хубава, разбира се.
— Трябва да побързаш, иначе ще изпуснеш самолета — подаде ръка Манкузо.
— Удоволствието, както винаги, бе мое.
Манкузо проследи отдалечаващия се приятел с поглед. Джоунс никога не му бе давал лош съвет. Още повече че сега бе станал по-умен отпреди. Жалко, че не остана на служба. „Защо се залъгваш, Манкузо?“ — каза си Барт. Рон наистина щеше да стане дяволски добър капитан, но просто нямаше никакъв шанс за това. Такава бе системата. Точка.
Шофьорът зави и пое по обратния път, без да чака нареждане. Манкузо остана на задната седалка сам с мислите си. Системата не се бе променила достатъчно. Самият той се бе издигнал по стария път — морско училище, инженерно образование, командване на подводница. Но, изглежда, флотът се бе напълнил с прекалено много инженери вместо с командири. Той и доста други се издигаха, но далеч не всички успяваха да го сторят. Между издигащите се имаше и хора, които смятаха екипажите си за машини. Отнасяха се с подчинените си като с роботи и ги събираха и изваждаха като цифри. Джим Росели и Барт Манкузо не бяха такива — за разлика от Хари Рикс.
„Така. Какво, по дяволите, да правя сега?“
Първо на първо нямаше никакво основание да освободи Рикс. Ако слуховете бяха дошли от който и да е друг, а не от Джоунс, Манкузо щеше да ги отмине като клевети. Но Джоунс имаше твърде опитно око, за да отхвърли обвиненията му. Манкузо се замисли над думите на приятеля си. Те идеално пасваха с необичайно многото молби за преместване от „Мейн“ и с неясните обяснения на „Холандеца“ Клагет. Помощник-капитанът се намираше в списъка на бъдещите командири… една лоша дума от Рикс и щеше да излезе от него. Тук се намесваше и предаността му към флота. Освен това трябваше да остане верен на капитана си дори когато флотът искаше да знае истината. С една дума, положението на Клагет бе невъзможно, но той правеше всичко по силите си.
Манкузо носеше цялата отговорност. Той бе ескадрен командир. Капитаните, лодките и екипажът бяха негови. Край.
Но дали постъпваше правилно? Разполагаше само със слухове и съвпадения. Ами ако Джоунс просто се бе ядосал на Рикс? Ако молбите за преместване бяха случайност?
„Опитваш се да се измъкнеш, Барт. Плащат ти, за да вземаш решения. Лесната работа е за мичманите. Старшите офицери трябва да знаят какво вършат.“ Последното бе една от най-комичните заблуди във флота.
Манкузо вдигна слушалката на телефона в колата си.
— Искам помощник-капитана на „Мейн“ след половин час в кабинета си.
— Тъй вярно, сър — отвърна му операторът.
Манкузо затвори очи и дрема през останалата част от пътя. Леката дрямка освежаваше мозъка по-добре от всичко друго. На „Далас“ винаги прилагаше този трик.
„Болнична храна“ — помисли си Кети. Дори и в „Хопкинс“ храната си оставаше болнична. Сигурно някъде имаше училище за главни готвачи в болници. Там вероятно се стремяха да избият от главите им всички свежи идеи, да ги отучат да слагат подправки и да изтрият от паметта им всички рецепти… Единственото нещо, което правеха добре, бе кисел.
— Берни, трябва ми съвет.