— В такъв случай, Сергей Николаевич, как си обяснявате смъртта на нашия човек?
— Все още не сме сигурни в това, по дяволите!
— Да, сигурно сега работи за аржентинците…
— Полковник, не забравяйте къде се намирате!
— Не съм забравил. Както не съм забравил и факта, че когато някой убие офицер от разузнаването, обикновено има основателна причина за това.
— Но там няма нищо! Поне три разузнавателни служби са се ровили из Германия. Хората ми в Аржентина продължават да работят…
— А, да, кубинците.
— Правилно. Аржентина бе в тяхната зона, но сега вече ще трябва да се оправяме сами.
Полковникът затвори очи. В какво се бе превърнало КГБ?
— Все пак мисля, че не трябва да се отказваме.
— Забележката ти е взета под внимание. Операцията не е прекратена.
Головко не знаеше какво точно трябва да направи сега и по кой път да тръгне. Голяма част от хората му продължаваха да се ослушват и да търсят, но без резултат. Тази ужасна професия така приличаше на полицейската.
Марвин Ръсел прехвърляше наум спестяванията си. Тези хора наистина бяха изключително щедри. Парите, с които бе тръгнал от Америка, все още си стояха почти непокътнати. Той предложи на Куати да ги даде за организацията, но командирът отказа. Сега Марвин носеше куфарче с четиридесет хиляди долара в новички банкноти от по петдесет и двадесет. Щом пристигнеше в Америка, щеше да получи още толкова от някаква лондонска банка. Задачите му бяха доста лесни. Първо трябваше да набави нови документи за себе си и останалите. Това бе детска игра. Ако разполагаше с необходимото оборудване, дори и шофьорските книжки не бяха проблем. А Ръсел имаше достатъчно пари. Щеше да занесе матриците в напълно безопасна къща. Не му беше ясно защо трябва да прави резервация в хотела, щом щеше да осигури къща. Тези хора явно обичаха да усложняват нещата до крайност.
По пътя към летището Марвин спря в едно шивашко ателие. Въпреки войната Бейрут продължаваше да води пълноценен живот. Когато се качи на самолета за Лондон, той вече разполагаше с три чудесни костюма, два от които прибрани в куфара. Косата му бе модерно подстригана, а на краката му се виждаха скъпи обувки.
— Списание, господине? — предложи му стюардесата.
— Благодаря — усмихна се Ръсел.
— Американец ли сте?
— Точно така. Връщам се у дома.
— В Ливан сигурно е доста трудно?
— Да, по едно време стана напечено.
— Нещо за пиене?
— Бих изпил една бира — усмихна се Ръсел.
Вече усвояваше и речника на бизнесмена. Самолетът бе доста празен и стюардесата бе на път да го осинови. „Може би и тенът ми помага за това“ — помисли си Марвин.
— Заповядайте, сър. Ще останете ли дълго в Лондон?
— Страхувам се, че не. Два часа след кацането имам връзка с Чикаго.
— Е, жалко тогава.
Стюардесата явно бе разочарована. „Британците са приятни хора — помисли си Ръсел. — Явно са гостоприемни, както и арабите.“
Последният сноп зае мястото си малко след три часа сутринта. Фром постъпи с него по същия начин. Той го провери грижливо както и първия и го закрепи чак когато бе напълно доволен. После се изправи и се протегна.
— Достатъчно!
— Съгласен съм, Манфред.
— Утре по това време ще сме приключили със сглобяването. Остава ни само около четиринадесет часа работа.
— В такъв случай нека се наспим добре.
На излизане от помещението Гусн смигна на командира. Куати изчака, докато се отдалечат, и се приближи до шефа на охраната.
— Къде е Ахмед?
— Отиде при лекаря, нали помниш?
— Хмм. Кога се връща?
— Утре или вдругиден. Не съм сигурен.
— Много добре. Скоро ще имам специална задача за теб.
Пазачът изгледа отдалечаващите се от сградата хора и кимна безстрастно.
— Къде да изкопая дупките?
28.
ДОГОВОРНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ
„Часовата разлика направо скапва човек“ — помисли си Марвин. Ръсел взе кола под наем от летище „О’Хара“ и спря в един мотел, източно от Де Мойн. Служителят на рецепцията се изненада, че му плащат в брой, по Марвин обясни, че е изгубил портфейла и кредитните си карти. Освен ТОМ извади чисто нов портфейл, за да подкрепи думите си. Регистраторът, подобно на всеки бизнесмен, не се колеба дълго дали да приеме парите. Тази нощ Ръсел заспа бързо. Събуди се към пет сутринта след десетчасов ободрителен сън и си поръча голяма американска закуска. Въпреки гостоприемството си хората в Ливан не знаеха да готвят. Марвин така и не разбра как живеят без бекон. След като закуси, той се отправи към Колорадо. Около обяд бе вече в средата на Небраска, като не преставаше да прехвърля задачите в ума си. Вечеря в град Рогън, който бе на около час път североизточно от Денвър. Изморен от пътуването, Марвин спря да прекара нощта в един мотел. Този път успя да погледа малко телевизия, включително и репортажите от НФЛ. Едва сега разбра колко му бе липсвал футболът. Почти колкото алкохола. Вторият проблем обаче бе бързо решен с бутилка „Джак Даниелс“, която си бе купил по пътя. Около полунощ Марвин се чувстваше напълно размекнат. Радваше се, че отново е в Америка. Още по-радостна обаче бе причината за завръщането му. Трябваше най-после да уреди НЯКОИ стари сметки. Ръсел не бе забравил кои са истинските собственици на Колорадо, нито клането край Санд Крийк.