— „Ездачите“ май доста ви поизпотиха, а?
— Извадиха късмет — изръмжа Банкър. — Но във втората част ги сринахме.
Карълайн Райън и Шарлот Банкър си размениха красноречиви погледи „Футбол!“ Кети се обърна и я видя. Госпожа Банкър използва разговора на мъжете и се отдалечи.
Кети си пое дълбоко въздух. За момент се зачуди дали тук е мястото и времето, но вече не можеше да спре. Тя остави увлечения си в разговор съпруг и се спусна върху жертвата си като ястреб.
Доктор Елизабет Елиът носеше почти същата рокля като доктор Карълайн Райън. Кройката бе малко по-различна, но еднаквите скъпи орнаменти с основание биха навели някой моделиер на мисълта, че двете дами са пазарували от един и същ магазин. Вратът на Лиз бе украсен с тройна перлена огърлица. Тя говореше с една двойка, но сякаш усети приближаващата се опасност и се извърна.
— Здравейте, доктор Елиът. Помните ли ме? — попита Кети с майчинска усмивка.
— Не. Трябва ли?
— Карълайн Райън. Не се ли сещате?
— Съжалявам — отвърна Лиз, която добре знаеше кой стои срещу нея, но не разбираше причината за срещата им. — Познавате ли Боб и Либи Холцман?
— Четох материала ви — каза Кети и пое протегнатата ръка на Холцман.
— Винаги е приятно да чуеш подобно нещо.
Холцман забеляза, че Кети едва докосна ръката му и угризенията не закъсняха. Това ли бе жената, чийто брак искаше да разруши?
— Да ви представя съпругата си Либи.
— Вие също сте журналистка, нали? — попита Кети.
Либи Холцман бе по-висока от нея. Роклята подчертаваше щедрия й бюст. „Една нейна струва колкото две мои“ — помисли си Кети и едва сдържа въздишката си. Либи имаше гърди, върху които всеки мъж мечтаеше да положи глава.
— Преди година-две сте оперирали един мой братовчед — върна й жеста Либи Холцман. — Майка му твърди, че сте най-добрият хирург в света.
— Благодаря ви. Лекарите обичат похвалите — отвърна Кети и реши, че харесва госпожа Холцман въпреки телесните й преимущества.
— Знам, че сте хирург, но се чудя, къде сме се срещали? — намеси се Лиз с напълно безразличен тон.
— В Бенингтън. Аз бях първокурсничка, а вие преподавахте политология.
— Така ли? Изненадана съм, че ме помните.
Тонът й твърдеше точно обратното.
— Да. Нали знаете, че медиците първокурсници са ужасно натоварени — усмихна се Кети. — Трябваше да се съсредоточим върху важните дисциплини. А незначителните изпити и без това се вземаха лесно.
— Никога не съм пускала лесно на изпит — отвърна Лиз, без да променя изражението си.
— Разбира се, че пускахте — усмихна се още по-широко Кети. — Трябваше само да повторим лекциите ви дума по дума.
Боб Холцман се изкуши да отстъпи крачка назад, но не помръдна от мястото си. Жена му улови сигналите по-бързо от него и очите й се разшириха от изненада. Току-що бе избухнала война, която обещаваше да бъде жестока и кървава.
— А какво стана с доктор Брукс?
— С кого? — попита Лиз.
Кети се обърна към семейство Холцман.
— През седемдесетте години времената бяха други, не мислите ли? Доктор Елиът току-що се бе дипломирала, а във Факултета по обществени и политически науки се ширеха доста радикални настроения. — Тя отново се обърна към жертвата си: — Не може да сте забравили доктор Брукс и доктор Хамингс! Къде по-точно се намираше къщата, която деляхте с тях?
— Не помня.
Лиз се опита да запази самообладание. Всичко скоро щеше да свърши. Но точно сега не можеше да се оттегли.
— Не беше ли близо до общежитията? На трите ъгъла? Викахме им „Марксисткото братство“ — обясни през смях Кети. — Брукс никога не носеше чорапи. При това във Върмонт! Сигурно постоянно е бил хремав. А Хамингс пък си миеше косата само на Великден. Въобще целият факултет бе страхотен. Разбира се, после доктор Брукс отиде в Бъркли и вие го последвахте, за да довършите доктората си. Предполагам, че сте обичали съвместната работа. А какво става сега с Бенингтън?
— Всичко е както обикновено.
— Никога не ходя на събиранията със съученици — каза Кети.
— Аз също не съм била там повече от година — отвърна Лиз.
— И все пак какво стана с доктор Брукс — настоя Кети.
— Мисля, че сега преподава във „Васар“.
— О, значи не сте му загубили дирите? Предполагам, че все още тича подир всяка срещната фуста. Винаги е бил радикално настроен. Често ли се виждате?
— Не сме се срещали вече две години.
— Постоянно се чудехме какво толкова намирате в тях — забеляза Кети.
— Хайде, Карълайн, надали някоя от нас тогава е била девица.
Кети отпи от шампанското си.
— Вярно е, че времената бяха радикални и вършехме доста глупости. Но аз имах късмет. Омъжих се за Джак и той ме направи почтена жена.