„Десетка!“ — помисли си Либи Холцман.
— Някои от нас не успяха да го сторят.
— Не знам как се оправяте без семейство. За мен самотата е непоносима.
— Е, поне не се тревожа, че съпругът ми може да ми изневери — засече я с леден тон Лиз. Тя най-после бе взела оръжието си в ръка, без да знае, че то вече не е заредено.
— Да, предполагам, че някои жени имат подобни грижи, но, слава богу, аз не съм от тях.
— Нима една жена може да бъде сигурна?
— Само глупачките се съмняват. Ако познаваш съпруга си — обясни Кети, — знаеш на какво е способен и на какво не.
— Вие наистина ли се чувствате толкова сигурна? — попита Лиз.
— Разбира се.
— Казват, че съпругата винаги разбира последна.
Кети леко наклони глава.
— Това философски спор ли е или просто се опитвате да ми кажете нещо в лицето вместо зад гърба?
„Господи!“ — възкликна мислено Холцман. Чувстваше се като зрител на боксов мач тежка категория.
— Нима съм оставила подобно впечатление? О, съжалявам, Карълайн.
— Няма нищо, Лиз.
— Извинете ме, но предпочитам…
— Освен това станах професор по медицина в „Джон Хопкинс“.
— Мислех, че сте помощник-професор.
Кети кимна.
— Точно така. Предложиха ми пълна професура в университета на Вирджиния, но отказах. Трябваше да се преместим от къщата, която толкова много обичаме, да сменим училището на децата и тъй нататък. Освен това се съобразих с кариерата на Джак.
— Предполагам, че сте постоянно заета.
— Наистина имам доста отговорности, но обичам работата си в „Хопкинс“. Вършим уникална изследователска работа и това ми харесва. За вас е било къде-къде по-лесно да дойдете във Вашингтон. Нищо не ви е задържало, пък и политологията не е от най-бурно развиващите се науки, нали?
— Напълно съм доволна от живота си, благодаря.
— Сигурна съм, че е така — улови новата възможност Кети. — Щастливият от работата си човек си личи отдалеч.
— А вие, професоре?
— Не бих могла и да мечтая за по-добър живот. Всъщност между нас двете има само една истинска разлика — каза Карълайн Райън.
— И каква е тя?
— …Къде ли се запиля жена ми? Твоята е ей там. Говори с Лиз Елиът и семейство Холцман. Интересно за какво? — каза Банкър…
— Вечер вкъщи си лягам с мъж — обясни мило Кети. — И най-хубавото е, че не се налага да му сменям батериите.
…Джак се обърна да погледне жена си и Елизабет Елиът. Лиз бе толкова бледа, че на фона на кожата й перлената огърлица изглеждаше кафява. Жена му бе по-ниска от президентската съветничка по националната сигурност, а до Либи Холцман приличаше направо на кукличка. Но каквото и да ставаше там, Кети явно се бореше като лъвица, впила поглед в по-високата от нея Елизабет. Той се приближи.
— Здравей, скъпа.
— Здрасти, Джак — отвърна Кети, без да сваля поглед от жертвата си. — Познаваш ли Боб и Либи?
— Приятно ми е — поздрави Райън и се зачуди какво ли означават погледите им.
Госпожа Холцман беше готова да се разсмее, но си пое дъх и се успокои.
— Вие ли сте щастливецът, оженил се за това момиче? — попита Либи.
Думите й накараха Елизабет да се откаже от битката.
— Всъщност тя се омъжи за мен — отвърна Джак, като преодоля смущението си.
— Извинете ме — обади се Лиз и се оттегли от бойното поле колкото се може по-достойно.
Кети хвана Джак под ръка и го повлече към рояла в ъгъла.
— Какво, по дяволите, беше това? — попита съпруга си Либи Холцман, макар че вече се досещаше. Успешната й борба с пристъпите на смях едва не я бяха задушили.
— Работата е там, скъпа, че наруших моралния си кодекс. И знаеш ли какво?
— Постъпил си правилно — завърши Либи. — „Марксисткото братство“! Ъгълът на тримата? Лиз Елиът — кралицата на радикалните оси. Милостиви Боже.
— Джак, имам ужасно главоболие. Наистина ужасно — прошепна Кети на ухото на съпруга си.
— Много ли е зле?
Кети кимна.
— Можем ли да излезем, преди да съм повърнала?
— Кети, от подобни вечери не се излиза просто така — възрази Джак.
— Разбира се, че се излиза.
— За какво си говорихте с Лиз Елиът?
— Май не ми допадна особено.
— Не си единствената. Добре тогава — съгласи се Джак и поведе жена си към изхода.
Армейският капитан на стълбите веднага прояви съчувствие. След пет минути бяха навън. Джак помогна на жена си да се качи в колата и се насочи към авеню „Пенсилвания“.
— Карай направо — нареди Кети.
— Но…
— Моля те, Джак — каза меко тя.
Портиерът на хотела „Хей Адамс“ помогна на Карълайн да слезе от колата. Джак му подаде ключовете и последва жена си вътре. Служителят на рецепцията й подаде един ключ и тя се насочи към асансьора. Джак послушно извървя след нея пътя до един от апартаментите.