Но вярата, довела Задин дотук, го бе направила сляп за очевидната истина, че в Израел нищо не остава в тайна. Евреите, за които Коен и Голдмарк бяха просто друга версия на иранските ислямски фундаменталисти, знаеха за плановете на двамата равини. В резултат на това телевизионните екипи вече чакаха на квадратния площад край Стената на плача. Някои от журналистите носеха пластмасови шлемове, за да предпазят главите си от очаквания дъжд от камъни. „Може би така е по-добре“ — помисли си Задин, докато следваше равините към уреченото място. Светът трябваше да знае какво става. Съвсем несъзнателно той ускори крачка и настигна Коен и Голдмарк. Въпреки че идеята за мъченичество може би им допадаше, работата на Бени бе да ги предпази. Дясната му ръка опипа кобура на бедрото, за да се увери, че закопчалката е разхлабена. Пистолетът можеше скоро да му потрябва.
Арабите бяха там. Разочарова го фактът, че са толкова много. Приличаха на мухи, на плъхове, настанили се в чужда къща. Но нямаше нищо страшно. Поне докато не се изпречеха на пътя му. А те щяха да го сторят. Те не зачитаха волята Божия. И това бе грешката им.
Радиото на Задин изпука, но той не му обърна внимание. Сигурно се обаждаше шефът му да попита какво, по дяволите, е намислил и да му нареди да се отдръпне. Не и днес. Коен и Голдмарк неустрашимо приближаваха към арабите, блокирали пътя им. Куражът и вярата им поразиха Задин. Той се чудеше как ли Бог ще им покаже благосклонността си и се надяваше да оживеят. От хората зад него поне половината споделяха възгледите му. Бени сам бе подбрал полицаите, които да доведе. Без да се обръща, знаеше, че не са се скрили зад плексигласовите си щитове. За сметка на това пък предпазителите на оръжията им бяха свалени. Най-тежка бе неизвестността. Нервното очакване, предхождащо първата каменна канонада.
„Мили Боже, моля те, запази ги живи. Моля те, защити ги. Пощади ги, както пощади Исак.“
Задин вече бе на по-малко от петдесет метра зад равините. Единият — роден в Полша, оцелял в ужасните концлагери, където семейството му бе намерило смъртта си, и успял да запази духа си и да разбере значението на вярата. Другият — дошъл от Америка, сражавал се по фронтовете на израелските войни и едва след това обърнал очи към Бога. Досущ като Задин, който бе извървял пътя само преди няколко дни.
Двамата бяха само на десетина метра от мръсните намръщени араби, когато се случи. Единствено арабите виждаха решителността по лицата им и непоколебимостта твърдо да посрещнат всички страдания. И отново единствено те видяха изненадата и объркването в очите на поляка, както и болката на американеца в момента, когато двамата разбраха какво са намислили враговете им.
По команда първата редица араби, съставена от юноши с дългогодишен боен опит, седна на земята. Стоте млади мъже зад тях направиха същото. Първата редица започна да пляска и да пее. В първия момент Бени не можа да долови думите, въпреки че говореше арабски не по-зле от всеки палестинец.
Телевизионните екипи вървяха зад полицаите. Когато чуха какво става, НЯКОЛКО се засмяха на чудовищната ирония. Кореспондентът на Си Ен Ен Пит Франк изрази чувствата на всички:
— ПО ДЯВОЛИТЕ!
В този момент Франк осъзна, че светът отново се е променил. Той бе присъствал на първия демократичен митинг в Москва, на изборната загуба на сандинистите в Манагуа, на разрушаването на Богинята на свободата в Пекин. „И сега това — помисли си той. — Арабите най-сетне поумняха. Боже милостиви!“
— Надявам се, че снимаш, Мики.
— Нима пеят това, което си мисля?
— Дяволски прилича на него. Хайде да се приближим.
Лидерът на арабите бе двадесетгодишният студент по социология Хашми Муса. Едната му ръка бе белязана завинаги от израелска бухалки, и половината му зъби липсваха — избити от гумения куршум на някакъв разярен войник. Храбростта му не подлежеше на съмнение. Беше я доказвал стотици пъти. Преди да извоюва лидерската си позиция, трябваше неведнъж да ГЛЕДА смъртта в лицето. Сега обаче всички го слушаха, най-сетне можеше да осъществи идеята си. Бе чакал този ден цели пет дълги, мъчителни години. Необходими му бяха три дни, за да убеди другарите си. После дойдоха думите на онзи разочарован от религиозния консерватизъм на народа си евреин, разгласил плановете на равините на висок глас. „Сигурно съдбата има пръст в това — помисли си Хашми — или пък такава е волята на Аллах. Или просто имам късмет.“ Но каквато и да бе причината, моментът най-сетне бе настъпил. Мигът, за който Хашми мечтаеше още от петнадесетата си година. Именно тогава научи за Ганди и Кинг и как бяха успели с голи ръце благодарение на смелостта си да победят оръжието. Да убеди приятелите си, означаваше да ги накара да се отдръпнат от воинския кодекс, заложен във вените им. Но все пак бе успял. Часът на изпитанието най-после настъпи.