Марвин спря за момент.
— Господи, май не сме обмислили всичко както трябва.
— Какво искаш да кажеш? — попита отново Гусн.
— Времето — отвърна Ръсел. — Все пак сме в Колорадо, и то в средата на януари. Ами ако се извие нова снежна буря?
Той прегледа страницата.
— Ще имаме проблеми с придвижването, така ли?
— Да. Вижте, наистина трябва да си резервираме стаи в някой мотел край летището. Можем да отидем там предната вечер… Не, най-добре е да ги вземем за две-три нощи, за да не събуждаме подозрение. По дяволите, дано са останали свободни места.
Ръсел отиде до телефона и запрелиства указателя. Едва от четвъртия опит успя да намери стая с две двойни легла в малък мотел на километър и половина от летището. Трябваше обаче да потвърди резервацията си с кредитна карта, която досега не бе успял да използва. Това не му хареса. Оставяше нова следа.
— Добро утро, Лиз.
Райън влезе в кабинета й и седна.
— Как си днес?
Съветничката по националната сигурност съвсем не обичаше шегите за своя сметка. Предната вечер бе провела малка битка с жената на това копеле, и то пред журналисти, завършила катастрофално. Дори и Райън да нямаше нищо общо с нея, сигурно добре се бе посмял преди лягане. Още по-лошото бе, че думите на онази кльощава никаквица засягаха и президента. Поне така си помисли Фаулър, когато чу историята.
— Готов ли си с доклада?
— Разбира се.
— Да влизаме.
Щеше да остави Боб да се оправи с него.
Хелън д’Агустино изгледа двамата посетители на Овалния кабинет. Тя, разбира се, бе чула историята. Един от тайните агенти бе успял да подслуша целия разговор и злостните забележки по адрес на доктор Елиът вече дискретно се обсъждаха.
— Добро утро, господин президент — чу тя гласа на Райън след затварянето на вратата.
— Здравей, Райън. Да чуем доклада.
— Сър, планът ми е много прост. Изпращаме двама офицери на ЦРУ в Мексико Сити. Ще бъдат засекретени като членове на обслужващия персонал на летището. Ще вършат обичайната работа — почистване на тоалетни, на пепелници и тъй нататък. Преди да излязат, ще подменят цветята в горния салон. В новите цветя ще има скрити ето такива микрофони.
Райън извади пластмасовата пръчица от джоба си и я подаде на Фаулър.
— Те ще препращат прехванатото от тях на предавател, скрит в бутилка, Устройството ще излъчва по няколко канала на свръхвисока честота. Три наши самолета ще летят по различни курсове паралелно с боинга, за да прехващат информацията. В японския самолет ще има друг приемник със записващо устройство. Той ще изпълнява две задачи: да подсигурява предавания по въздуха сигнал и да служи за прикритие на операцията. Така че, ако открият микрофоните, сигурно ще ги припишат на японските журналисти, придружаващи министър-председателя. Разбира се, разкриването не е желателно. В „Дълес“ наши хора ще прикрият устройствата. Каквото и да стане обаче, прехванатата информация ще ви бъде предадена няколко часа след кацането на самолета.
— Много добре. Каква е вероятността за успех? — попита началникът на канцеларията Арнолд ван Дам.
Той, разбира се, трябваше да присъства. Операцията бе по-скоро упражнение по политика, отколкото държавен проблем. Рискът от политически усложнения бе сериозен, но евентуален успех щеше да донесе забележителни дивиденти.
— Сър, в подобни операции е безсмислено да се дават гаранции. Ако японците говорят, вероятно ще чуем думите им. Също толкова вероятно е обаче въпросът въобще да не се обсъжда. Екипировката е проверена и работи. Офицерът, провеждащ операцията е с богат опит. Не за пръв път ще изпълнява дискретни задачи.
— Какво друго е вършил? — попита Ван Дам.
— Ами измъкна жената и дъщерята на Герасимов от Съюза преди пет години.
Райън набързо им разказа и останалите подробности.
— А операцията заслужава ли си риска? — попита Фаулър.
Райън остана доста изненадан от въпроса.
— Сър, вие трябва да решите това.
— Помолих ви за мнение.
— Да, господин президент. Заслужава си. Информацията, получена от НИИТАКА, показва, че се държат арогантно. Евентуалният ни успех ще ги накара да се съобразяват с нас и да се придържат към правилата.
— Одобрявате ли политическата ни линия спрямо Япония? — намеси се изненадано Ван Дам.
— Одобрението или неодобрението ми е без значение, но отговорът на въпроса ви е „да“.
Началникът на кабинета искрено се удиви.
— Но предишната администрация… Защо не си ни казал?
— Не си ме питал, Арии. Забравяш, че не аз определям държавната политика. Аз съм шпионин. Изпълнявам заповедите ви, стига те да не противоречат на закона.