Бени Задин видя само, че пътят му е блокиран. Коен прошепна нещо на рави Голдмарк, но нито един от двамата не се обърна към спрелите зад гърба им полицаи. Обръщането означаваше поражение. Задин така и не разбра дали са шокирани, или разгневени от станалото. Полицейският капитан се обърна към хората си.
— Газ!
Това бе предварително планирано. И четиримата мъже с газово оръжие бяха религиозни. Те се подготвиха и заедно стреляха в тълпата. Газовите гранати са опасни и бе цяло чудо, че никой не пострада от тях. След няколко секунди седящите араби бяха обвити от сиви облаци сълзотворен газ. Но отново по команда всеки от тях извади противогаз и го сложи на лицето си. Това попречи на пеенето, но не спря пляскането с ръце, нито пък намали решимостта им. А когато източният вятър издуха сълзотворния газ към полицаите, капитан Задин съвсем се разяри. Само минута по-късно арабите свалиха противогазите си и подновиха песента.
Следващият ход на Задин бяха гумените куршуми. Шестима от хората му бяха въоръжени с такива пушки, които от петдесет метра разстояние караха всеки да си плюе на петите. Първият залп бе отличен и порази шестима араби. Двама извикаха от болка. Друг припадна, но никой не мръдна от мястото си, освен за да помогне на ранените си другари. Следващият залп бе насочен не към гърдите, а към главите на арабите. Задин със задоволство видя, че едно от лицата се обля в кръв.
Водачът им — капитанът го бе виждал и по-рано — стана и даде някаква команда, която Бени не успя да чуе, но почти незабавно разбра. Пеенето стана още по-силно. Последва нов залп от гумени куршуми. Полицейският командир видя, че един от хората му е особено разгневен. Арабинът с окървавеното лице отново бе улучен в главата и тялото му безжизнено се отпусна. Това трябваше да предупреди Задин, че губи контрол над хората си. По-лошото обаче бе, че Бени не можеше да контролира собствените си действия.
Хашми не видя смъртта на другаря си. Той бе обзет от опиянението на победата. Изражението на двамата равини срещу него бе достатъчно красноречиво. Лицата на полицаите се криеха зад шлемовете им, но действията, които предприемаха, ясно показваха чувствата им. В миг на просветление той разбра, че наистина побеждава, и призова другарите си да удвоят усилията. И те не се поколебаха да го сторят въпреки дулата на пушките и смъртта пред тях.
Капитан Бенджамин Задин свали шлема си и тръгна решително към арабите, подминавайки двамата неизвестно защо замръзнали на местата си равини. Нима волята Божия щеше да остане неизпълнена заради фалшивото пеене на някакви си мръсни диваци?
— Охо! — забеляза Пит Франк с насълзени от газта очи.
— Хванах го — извика операторът, докато фокусираше камерата си върху приближаващия се полицейски офицер. — Нещо ще стане, Пит. Този приятел май е сърдит на някого.
„О, Боже!“ — каза си Франк. Той бе евреин и имаше чувството, че в тази пустинна, но обичана земя се намира у дома. Пит знаеше, че отново става свидетел на исторически събития, и вече сглобяваше две-триминутния репортаж, който щеше да пусне върху заснетите кадри.
Действията се развиха бързо. Твърде бързо. Полицейският капитан се насочи направо към водача на арабите. Хашми вече знаеше, че един от другарите му лежи мъртъв, с разбит от по принцип несмъртоносно оръжие череп. Той мълчаливо се помоли за душата му, надявайки се Аллах да разбере колко геройска е тази смърт. Щеше да разбере. Хашми бе сигурен в това. Той познаваше приближаващия се израелски капитан. Казваше се Задин и често взимаше участие в подобни операции. Бе още едно от израелските лица, скрити зад маската от плексиглас, които отказваха да признаят арабите за хора. За него арабите бяха способни само на едно — да хвърлят камъни и бутилки със запалителна течност. „Е, днес ще се наложи да промени мнението си“ — помисли си Хашми. Днес щеше да срещне един храбър и убеден в правотата си човек.
Бени Задин виждаше пред себе си животно. Упорито муле. И още какво? Всъщност не бе много сигурен какво точно вижда. Във всеки случай не и човек. Не и израелец. Просто бяха променили тактиката си. Нищо повече. Сега тя бе женска. И сигурно си мислеха, че могат да го възпрат? Също като жена му, когато му бе казала, че отива в леглото на друг мъж. Че Бени може да задържи децата. Че заплахите му са само празни приказки. Че няма да посмее да я набие. Че не е достатъчно мъжествен, за да поеме отговорността за собственото си семейство. Той видя красивото й, празно лице и се запита защо не й бе дал урок. Тя стоеше само на метър от него и го гледаше. Усмивката й премина в присмех над неспособността му да постъпи така, както подобава на един истински мъж. Тогава пасивната слабост бе победила силата.