— Според мен шансовете ни са чудесни — отвърна Дубинин. — Те трябва да са някъде тук. Далеч от крайбрежните води, където е пълно с риболовни кораби и мрежи, и северно от мястото, където се намираме в момента.
— Наистина чудесни шансове. Трябва да претърсим само два милиона квадратни километра.
— Ще успеем да кръстосаме само две трети от разстоянието. Все пак казах, че имаме шанс, а не че ще ги открием със сигурност. След три-четири години ще разполагаме с роботи с дистанционно управление, над които сега работят конструкторите, и сонарите ни ще придобият по-голям обхват.
Дубинин имаше предвид новата ера в подводната технология. Ставаше въпрос за роботизирана миниподводница, управлявана от кораба майка посредством фиброоптичен кабел. Тя щеше да носи на борда както сензори, така и оръжия. Щеше да слиза на голяма дълбочина и да установява дали сонарните условия на хиляда до две хиляди метра са толкова добри, колкото предполагаха теоретиците. Изобретението щеше напълно да промени играта.
— Има ли нещо на турбулентните сензори?
— Не — отвърна капитанът.
— Чудя се дали тези неща си заслужават труда — размишляваше на глас помощник-капитанът.
— Последния път проработиха.
— Тогава морето бе спокойно. Колко често си имал спокойни води в Северния Пасифик, и то през зимата?
— И все пак могат да ни помогнат. Трябва да използваме всяка възможност. Защо си такъв песимист?
— Дори самият Рамиус успя само веднъж да проследи „Охайо“, и то защото са имали проблеми. И колко време е поддържал контакта? Седемдесет минути!
— Но все пак са го направили.
— Вярно, капитане — отвърна старпомът.
Дубинин по навик се замисли над разузнавателната информация, с която разполагаше. Капитан Харисън Шарп Рикс. Завършил военноморската академия. „Мейн“ е вторият ракетоносец, който командва. Брилянтен инженер и техник. Вероятно скоро го чака повишение. Строг и взискателен командир, на когото американският флот разчита. „Веднъж допусна грешка и е малко вероятно да я повтори“ — каза си Дубинин.
— Точно петдесет хиляди метра — докладва мичман Шоу.
— Момчето явно не е по лудите номера — обади се за пръв път Клагет.
— Не очаква, че може да го преследваме, нали? — попита Рикс.
— Предполагам, че е така, но опашката му не е толкова добра, колкото си мисли.
„Акулата“ извършваше претърсването по стъпаловиден модел. Тя се движеше приблизително от югозападна към североизточна посока. Когато стигнеше „тавана“, се спускаше на югоизток. Разстоянието междду двете най-ниски точки бе около петдесет хиляди метра, или двадесет и пет морски мили. Това означаваше, че руският сонар покрива тринадесетмилна зона. „Поне така ще разсъждават разузнавачите“ — помисли си Клагет.
— Знаеш ли, по-добре е да държим сегашната дистанция и да не поемаме излишни рискове — каза Рикс след неколкоминутно размишление. — Лодката им е доста по-тиха, отколкото очаквах.
— Шумът от помпата е доста занижен, нали? Ако не се опитваше да претърсва, а се движеше с нормална скорост…
Клагет се зарадва, че консервативно настроеният инженер отново е взел връх у Рикс. Но това не го изненада особено. Когато ножът опреше до кокала, капитанът ставаше доста предпазлив. „И по-добре“ — помисли си Клагет, който не искаше да си играе на криеница с ракетоносец за един милиард долара.
— Все пак можем да се приближим на четиридесет, а дори и на тридесет и пет хиляди метра.
— Мислиш ли? Колко ли ще се подобри ефективността на опашката му, ако намали скоростта си?
— Доста. Разузнаването твърди, че се доближава до нашата… е, може би не чак толкова добре. Но и сега получаваме прилична информация, нали? — попита реторично Рикс. Той бе сигурен, че след този патрул в актива му щеше да се появи златна звезда.
— Какво ще кажеш, Мери Пат? — обърна се Джак към госпожа Фоли. В ръката си държеше превода, а тя оригинала — на руски.
— Аз съм го вербувала, Джак. Той е мой човек.
Райън погледна часовника си. Беше време. Сър Базил Чарлстън се отличаваше с английската си точност. Директният му служебен телефон иззвъня на минутата.
— Райън.
— Обажда се Баз.
— Какво става, приятелю?
— Спомняш ли си още разговора ни? Нашият човек е надникнал тук-там, но не е открил абсолютно нищо.
— Дори не е успял да докаже, че грешим? — попита Джак със затворени очи, сякаш се стремеше да избегне новината.
— Да, Джак. Не е успял. Признавам, че и на мен ми се струва странно, но звучи правдоподобно. Твърде вероятно е нашият човек да не знае нищо по въпроса.